Полетът от Финикс до Сиатъл, най-голeмият град в щата Вашингтон, трае около три часа. Благодарна съм, че пропътувах това разстояние през деня. Имах възможност да зърна отвисоко голяма част от територията на Северна Америка. Летяхме над Невада, Юта, Орегон и Вашингтон. Не съм и предполагала, че такива  огромни територии в САЩ, заети от планински вериги, са съвсем безлюдни. Чудни, чудни гледки! Особено когато летяхме над Юта. Дълбоки каньони, чудновати изпъкналости на планинския релеф, оцветени в богата гама от цветове, с преобладаващи нюанси на червеникаво-кафявото. В Невада скалните комплекси сияеха в синьо, зелено, сивкаво и бежово. Колкото по на север се придвижвахме, планинските върхове все по-плътно бяха застелени със сняг и ледове. Когато наближихме Сиатъл и самолетът се сниши близо до повърхността на земята, светлините на града изглеждаха като разпилени диаманти по крайбрежието на Тихи океан. Огромен град, построен върху острови и полуострови, с преобладаващи ниски постройки. И тук хората предпочитаха да живеят вкъщи, а не в жилищни комплекси и високи блокове, типични за България и бившите социалистически държави.

          Имах само около половин час време, за да се ориентирам и да намеря изхода, откъдето трябваше да излети самолетът от Сиатъл за Франкфурт. Нямах грижи за куфара си, с една раница на гърба и малък ръчен багаж се насочих към фоайето на Централния терминал, движейки се след потока от пътници, напуснали самолета на Alaska Airlines. Голямо зяпане  и чудене падна в тази огромна зала. Гледам електронния си билет, гледам табелите, никъде не пише Сектор С, изход G. Позавъртях се насам-натам, но нямах много време за губене, трябваше по най-бързия начин да се придвижа до мястото, откъдето да се кача на самолета за Франкуфкурт. Откъде да знам аз, че на това летище Seattle Tacoma  има три терминала: Централен, Южен и Северен. Поогледах се, младо момче с миловиден израз на лицето обслужваше някакъв пътник на едно от близките гишета. Изчаках да приключи разговора си с господина и го заговорих на руски. Обясних му, че имам много малко време преди следващия ми полет за Франкфурт, но не мога да се ориентирам къде се намира сектор С, показах му и електронния си билет. Служителят не говореше руски език, но веднага включи на смартфона си приложение, което превеждаше моята реч на английски, неговата пък на руски. Каза ми, че за да отида до Сектор С в Южната секция на аерогарата, трябва да сляза по ескалаторите два етажа по-надолу и оттам с подземното влакче да се придвижа до там. Като видя обаче колко съм напрегната и стресирана, направи знак с ръка да изчакам. Взе пак телефона, обади се на някого, отсреща прозвуча женски глас. Отново включи приложението и от превода на руски разбрах, че служителка от Сектор С ще дойде да ме вземе и да ме придружи до изхода, откъдето щеше да излети след броени минути самолетът за Франкфурт. Дръпнах се аз настрани и зачаках. Минаха пет, шест, седем минути, никой не идва, клетките в мозъка ми завибрираха с космическа скорост. Някаква сила ме изтласка напред и закрачих към ескалаторите, без да поглеждам към гишето, където младият служител с очила разговаряше с друга пътничка.

          Слязох един етаж по-надолу, сега пък ескалаторите там са два. Не знам  по кой от тях да сляза. Бог знае къде би ме отвел погрешният, а оставащите до полета ми минути се топяха като сняг през април. Ако сбъркам, самолетът ще излети без мен. Как ще се оправям после на това непознато място?! Гледам, на десетина метра от мен униформен служител говори с млад мъж. Разделиха се те, изтичвам аз скорострелно при униформения и му показвам написаното на страница от бележника ми. Няма време за езикови недоумения, няма! Ще изтърва самолета! Там бях записала още преди да потеглим от Скотсдейл, за всеки случай, данните за полетите ми:  Сиатъл – Франкфурт, полет –768  Сектор С, гейт G,  17.20 PM  –  12.30 АМ.  Човекът веднага чатна каква е работата. Изтича, настигна младежа и му каза нещо. После де с реч, де с жестове ми обясни, че и той ще пътува за Франкфурт, да вървя с него. Слава Богу! Поех по-дълбоко въздух и затичах след него към ескалатора отляво.

          Най-сетне се озовахме на изхода от Централния терминал и закрачихме към пероните, по които се движеха подземните влакове. Изчакахме една две минути, минаха два влака, но непознатият ми водач не се качва. Бре, викам си, какво става тука! Ще го изпусна тоя полет! Но… няма мърдане, предоверих му се. Изглеждаше доста интелигентен човек, очилата му бяха с красиви рамки, обут в сиви дънки, с черно кожено яке на гърба. Носеше малък ръчен куфар. Как да знам, че секциите на летището са шест и че към всяка една от тях вози отделно влакче. Луда работа! Най-сетне дойде нашият влак, качихме се и след 5-6 минути слязохме на Сектор С на Южния терминал. Пак по ескалаторите два етажа нагоре и стигнахме до гейт G. Само две жени имаше пред гишето, другите пътници се бяха качили в самолета. Служителката претегляше на кантар ръчния багаж на едната, а втората пътничка ровеше нещо в нейния си. Явно не бяха се съобразили с изискванията на авиокомпаниите за размери – 55х40х20 см и тегло – 8 кг на ръчния багаж. Накрая обслужващата гишето чиновничка ги накара да чекират куфарите си и да заплатят таксата за превоз на допълнителен багаж. Щяха да бъдат превозени в багажното отделение на самолета. Позабавихме се около десетина минути, докато се уреди проблемът на двете пътнички. Разгеле! Късмет! Но … и полетът също се забавяше. Знак ли беше това?

          Качихме се в самолета, всички вече бяха заели местата си в очакване на обичайната инструкция за ползване на предпазните колани и кислородните маски с изрично посочване на аварийните изходи при евентуална авария. Мина половин час, самолетът не излита. По озвучителната система единият от пилотите съобщи кратка информация. По интонацията долових леко напрежение в гласа му, но не можах да декодирам изцяло казаното, макар някои от думите да ми бяха познати. Бре, тук става нещо, си викам, ама кого да попиташ. Колкото и да не е за вярване, оказа, че младият мъж с интелигентно изражение на лицето, с когото пътувахме в подземното влакче, е с резервирано място в съседство с моето. Поглеждам го аз въпросително, отвърна ми и той на погледа, питам го:

          –  What's going on? Why don't we take off?  – Заговори той на английски и по мекото произношението на съгласните предположих, че е руснак. Пък и беше русоляв, със сини очи.

                –  Do you speak Russian? –  навлязох по-смело в разговора аз.

                – Yes, I speak Russian? And how did you know that I speak Russian?

             – Intuition! – отвръщам аз с дружелюбна усмивка. Събеседникът ми взе да коментира на руски забавянето на полета. Екипажът имал проблем със запалването на двигателите и вероятно отстраняването му щяло да отнеме известно време. Оказа се, че е от Кишинев, а предците му са били бесарабски българи. Руският му беше перфектен – мелодичен, звучен, гали слуха. Защитил докторантура в Университета по медицина във Финикс в областта на онкологията и сега се прибирал у дома. Поздравих го за успешната защита и придобитата докторска степен, разменихме си някоя друга приказка, а аз си мисля: „Аллах винаги направлява пътищата ми и ми изпраща в точното време най-точните хора!“

          Повреда в двигателите! Стреснах се малко, но предположих, че е някакъв дребен технически проблем и ще го отстранят бързо. Мина цял час, после два, самолетът на излита. Седи стюардесата на стола отсреща, положила ръце в скута си и нито жилка не трепва по лицето ѝ. Досущ като Апостола в Илчовото кафене, докато чирака го бръсне, а Ковачев черпи с ракия Али Чауш. По едно време стана тя, тръгна към пилотската кабина, позабави се, появи се отново и започна да раздава на някои от  пътниците малки квадратни листчета хартия с нещо написано на тях. Дойде и при мен, подаде ми листчето, изговори нещо, от което аз нищо не схванах, но си изрекох любезно дежурното  „Thank  you!“ и прибрах листчето в портмонето си. Бях решила повече да не досаждам на моя спътник д-р Василе Паскалов и продължих  да се взирам в светлините отвън.

          Не ми беше изобщо до това листче. Притеснението вече присвиваше не само корема и сърцето, но и сивото вещество в мозъчната ми кутия. Почти три часа седяхме и чакахме в неведение. Точно толкова престой имах на летището във Франкфурт преди полета за България. Изобщо не се надявах пилотите да компенсират с висока скорост изгубеното време, щях да изпусна последния си полет към дома. Бях предупредена от сина ми, че във Франкфурт летището е много голямо и ще се наложи да се придвижа от Терминал-1  до Терминал-2 с надземен транспорт, за да стигна до изхода за излитащия за София самолет. Разстоянието между двата терминала е било над 5км и непременно трябвало да ползвам някакъв транспорт. Притеснението ми взе да прераства в безпокойство, премина в тревожност, аха да отключа някоя паник атака. Съмненията в изправността на возилото взеха да човъркат ума ми и там се завъртяха ужасни сцени от изгледаните по National Geographic документалните филми за самолетни катастрофи. „Хайде стига. Ако ще се мре, няма да си ти единствената, която ще стане на меле!“ –  взех да се самоуспокоявам аз. Оглеждам се наоколо, всички мълчат, ровят се в телефоните си или разгръщат рекламното списание от джобчето, прикрепено към  предната седалка. „Конкорд“  е   реномирана авиолиния, почти на нивото на „Луфтханза“. Как така ще подложат на риск пътниците си? В никакъв случай не бихме излетели, ако проблемът е сериозен. Имиджът на фирмата ще пострада. Я се посъвземи и мисли за хубави неща!“ – опитвам се да сменя честота на мисловните си вълни аз.

          Чак след три часа чакане загърмяха двигателите на самолета и след обичайния осведомителен анонс при случай на авария, най-сетне мощната птица запори с нос и криле небето над Канада. Предстоеше ни да прелетим над Атлантически океан и да се приземим, надявах се успешно, на Стария континент. Бързичко се организираха стюардесите, сервираха ни вечерята. Този път не сбърках с поръчката – пак си поръчах пилешко със задушени зеленчуци. Минаха повторно с количките, едната прибира таблите, втората предлага  на желаещите  вино, бира, алкохолни и безалкохолни напитки. След близо два часа осветлението в самолета осезаемо притъмня и някои от пътниците се отдадоха  на сън, други на дрямка. Над 10 часа трае полетът от Сиатъл до Франкфурт, но сигурно е имало и такива, които са будували през цялото това време. Сред пътниците имаше едно семейство с три деца, най-малкото на около десетина месеца. Поизмъчи се майчето да го разхожда по пътеките между седалките в самолета, нещо не му беше добре на бебчето. Таткото пък се опитваше да приспи другите им две малки деца, но бая се озори. Момченцето, на около 4-5 годинки, постоянно го питаше нещо.

          По разписание самолетът ни трябваше да кацне във Франкфурт в 12.30 часа, но поради закъснението от три часа той се приземи там в 15.30 часа, а полетът ми за София беше в 15.55. Докато напуснем самолета и се придвижим до багажното отделение, стана 16 часа. Жилавият ми делиормански дух все още поддържаше бодрото ми настроение, макар да ми беше пределно ясно, че трябва да разчитам на следващия полет до родината. Не бях изпаднала в паника. Бях готова, ако се наложи, да пренощувам на някоя пейка в чакалнята. Нали казват, че утрото е било по-мъдро от вечерта. Все някак си щях да се оправя. Лесно се ориентирах за багажното отделение. Движех се плътно след потока от пътници, слезли от „Конкорда“. Физиономиите на някои от пътниците бях ги запомнила, но ориентир ми беше семейството с трите деца. Не ги изпусках от очи, движеха се по-бавно от другите.

          Изкачихме едни високи стъпала, после по други се спуснахме етаж надолу и се озовахме край лентата за багаж. На табела беше обозначен номерът на полета на кацналия вече самолет на авиокомпания „Конкорд“  –   Сиатъл-Франкфурт – полет 768. Оттук трябваше да си вземем чекирания багаж. След няколко минути един по един започнаха да се появяват куфарите на контейнера, качвани от партерния етаж  до багажното отделение със специални асансьори. Завъртя се лентата веднъж, два три …., десет пъти, оглеждам аз внимателно куфарите, моят го няма. Сигурно престоях край въртящата се лента повече от половин час. Куфарът ми го няма и няма. А контейнерът се върти, върти …  с останалите там два куфара, вероятно на заблудени като мен пътници. Ами сега?  Какво да правя? Изпуснах полета за София, куфара ми го няма, не знам немски. Ох, и това ако не ад, здраве му кажи! Позвъних на малкия си син по вайбър, живее в Хамбург, да го питам как да се оправя в тази бъркотия, не се обажда. Започнах да пресмятам на ум загубата от изчезналия ми в неведение багаж. Бяха ми накупили децата някои нещица, добре че поне лаптопа беше в личния ми багаж. Ох, той ми е много ценен! Съхранява по дисковете си много часове вдъхновение и труд. 

            Тръгнах към едно от близките гишетата до въртящата се лента и се опитах да обясня на двамата служители, които нещо си приказваха, че куфарът ми не се е появил на контейнера. Говорех на руски. Не вдяват – нито единият, нито другият. Реших да им обясня на френски език каква е ситуацията, гледат  ме като пукали, все едно извънземна се е изтъпанчила пред тях. Единият три пъти ми повтори:  Sprechen Sie Deutsch!  Sprich Englisch! .... Да съм му говорела на немски или на английски. Мен ми се плаче, едва сдържам сълзите си, той ме кара на чужд език да говоря.  Ех, момчета, аз ако знаех чужди езици, да съм вече депутат в Европейския парламент! Изведнъж се сетих за онова малко квадратно листче, дето ми го даде стюардесата в „Конкорда“. Извадих го бързичко от портмонето си и им го подадох с умоляващ поглед. Отчаянието, изписано по лицето ми, омилостиви единия от двамата шваби. Този път немецът прояви известна доза състрадание и ми заобяснява нещо на швабския си говор, като с показалеца си сочеше към отсрещния ъгъл на залата. Обърнах се натам, гледам  над входа на помещението пише: Abteilung für vergessenes, verlorenes Gepäck. Що за език е тоя немски, хора, нищичко не схващам от хахаковото им говорене! През отворените врати видях, че вътре има стелажи с подредени  куфари, най-различни по големина и цвят. Досетих се, че там се намира отделението за забравен  или  изгубен  багаж. „Ох, дано да  е там куфарът ми!“ – въздъхнах с облекчение и закрачих по посока на гардеробната на загубеняците.

            Преди да стигна до входа на помещението, изведнъж чувам турска реч! – „Hamdolsun! Iyi akşamlar, Şukrü abey! Görüşürüz!  –  Ох, отвориха се небесата над Франкфурт и Аллах ми протегна ръка. Та тука имало и турци! Това си беше намеса на провидението! Без никакво съмнение! Аз за това съм озаглавила книгите си „Дете на Вселената“  и „Дете на слънцето“. Вселената наистина ме обича и ме закриля, убедих се в това. Хора, вярвайте, има, съществува някаква необяснима сила, която в трудна за нас ситуация винаги ни помага. Небето там  горе, провиснало над нас, е готово всеки момент да ни се притече на помощ – да служи на човека. Стига да поглеждаме по-често към него не само с очи, но и с взора на душата си.

          В една тясно помещение, съседно на гардеробната, седнал зад едно бюро, мъж в напреднала възраст, вероятно към 55-60-те, подреждаше някакви документи. Поздравих учтиво на турски, човечецът ми отвърна любезно. Обясних му накратко в какво положение съм изпаднала. Той по гласа ми усети, че съм не само стресирана, но и паникьосана. Усмихна се и се загледа в листчето, което държах в ръката си. Помоли ме да му го дам. Подадох му го, той го погледна, усмихна се още по-широко и ми обясни, че поради закъснението на полета от Сиатъл до Франкфурт служителите на авиолинии „Конкорд“ са поели ангажимента да прехвърлят куфара ми на следващия самолет, излитащ от Франкфурт за София. Ама откъде да знам аз, че на подаденото от стюардесата още в Сиатъл листче пише точно това!

           О, небеса! Боже, има те, име те …. Благославях аз невидимата сила, която пощади куфара ми. Имах чувството, че не с нормален човек съм разговаряла, а със самия Аллах. Ами така е, Бог е невидим, той винаги ни помага и ни подава ръка чрез други хора, чрез своите приземени рожби. Поуспокоих се и взех да вдишвам и издишвам през по-големи интервали от време. Попитах го откъде излитат самолетите за България и той ми обясни, че трябва да се придвижа до Терминал-2, но разстоянието до там е било множко и трябвало да взема влак или автобус от перона извън сградата на Терминал-1, в която се намирахме в момента. Благодарих аз с дълбок поклон на турчина и тръгнах към ескалаторите. 

            Навсякъде светещи табели, окачени по таваните, ескалатори се движат постоянно надолу-нагоре, народ, народ  по тях, сноват в различни посока. Ами сега, колко етажа нагоре трябва да се изкача? Позавъртях се по ескалаторите около пет, шест минути и най-сетне по чудо се озовах на перона. След две минути пристигна автобус №5, имаше табела отпред на стъклото – Terminal-2. Качих се аз и за около петнадесетина минути се придвижвахме до там. Слизам от автобуса и с бърз ход влизам в огромно фоайе с пресвяткащи електронни  табла, на които беше изписано разписанието на предстоящите полети. Зяпам, зяпам, извадих си очилата,  пак гледам, полет до Делхи, Багдат, Палма де Майрока, Буенос Айрес, Абу Даби, Дубай, Кайро, Сидни, Токио, Амстредам,  Истанбул ….., но до сутринта няма никакъв полет за София. Ами сега! Куфара я го получа, я не, самолета изтървах, не говоря английски, немски пък съвсем. В тоя миг милион пъти проклех прословутия си мързел и липсата на воля да понауча някой друг лаф на английски и немски, толкова нужни в такива ситуации...... Ако някой все още не знае какво е апокалипсис, мога да му го обясня с едно изречение. „Да става какво ще!“ – казах си и се отпуснах на един от диваните. Краката ми съвсем бяха омекнали. Зяпах хората, зяпах светещите таблата отсреща и ….. вече нито чувствах, нито мислех. Делиорманският ми жилав дух беше тотално сразен, смачкан. Инстинктивно бръкнах в раницата и извадих телефона. Втори път позвъних на малкия си син. Никакъв отговор. Трябваше да мога да ползвам вайбър навсякъде в Европа, но за проклетия не се сещах, че не съм включила Wi-Fi-то на телефона си. Изведнъж нещо затрещя в главата ми и просветна ярка светкавица в дясното ми мозъчно полукълбо. Включих мобилните данни, с Wireless  се задейства интернетът на Flughafen Frankfurt: пук, пук – на месинджъра ми се появиха две съобщения от големия ми син:

                    Първото:

          Майко, следях постоянно полета ти. Знам за закъснението. Като слезеш, веднага си вземи куфара и отиди на гишето на авиолиннии „Луфтханза, чекирай си багажа, предай го и си презавери билета.

                    Второто:

        Недей да ходиш на Терминал 2, оттам излиташе самолетът за София в 15..55, ти ще го изпуснеш заради закъснението. След като си презавериш билета на Терминал- 1, иди на гейт В, оттам ще се качиш на самолет на „Луфтханза“,  който ще отлети  за София в 19:10. Ще пристигнеш в България в  22:25.

          Благодарих и на Аллах, и на Исус, и на Буда, и на Кришна, и на баба си, и на дядо си, и на майка си, и на баща си ….. светна ми пред очите. Отговорих му с кратичко съобщение: Не се притеснявай, всичко е наред. Ще се справя. Иконка – прегръдка. Е, как ще си призная, че съм почти луднала, сновейки из това гигантско чудо, наречено Frankfurt International Airport / Flughafen Frankfurt am Main/.  Майн, майн …..., ох, как се въздържах да не изтърся пред някое от гишетата „Майната  ви!“, не знам. Бая цивилизованост съм усвоила, бродейки насам-натам по света. Хайде с автобуса сега пък обратно към Терминал-1. Спираше на няколко спирки, слизат, качват се пътници, някои видимо с разтревожени лица, питат, разпитват шофьора де на английски, де на немски, де на румънски или руски. Погледнато отстрани, комедия, но да не си герой в нея. Душата ти ще изхвръкне от напрежение. То не е летище, ами цял град с площ, колкото една област в България.

           Вече съм в самолета за София. Само трима сме в  отделението зад пилотската кабинна – аз и още една възрастна жена с млад мъж, вероятно неин син. Зад нас икономична класа е пълно с хора. Делят ни едни плътни черни завеси. Бре, си викам, какво става тук, що са ми презаверили билета баш за това място. Защо сме само трима тук? Първа класа ли беше, бизнес класа ли, ще ви излъжа. Стюардесата се върти като пумпал около мен. Сервира ми вечеря в изключително красиви порцеланови посуда, приборите посребрени, чашата за чай от китайски порцелан. Пита ме  какво вино бих предпочела – бяло или червено, пита ме каква марка бих избрала. Гледам я аз в очите, жилка не трепна по лицето ми. Успях на английски да изрека, че не се падам по вината и ѝ благодарих учтиво. Бре, тук има някакво обърквация, викам си. Започнах да пресмятам колко пари имам на банковата си карта, ако се наложи да заплатя допълнително за това тричасово бутиково удоволствие. Не бях поръчала много неща: свежа зеленчукова салата, сьомга с плато от аспержи и някакъв специален немски сладкиш плюс фреш от портокали и моркови, посочих ѝ ги на каталога. Час след вечерята стюардесата пак пристига, на подноса някакви специални бисквити с канела, изключително вкусни и ароматни, предлага ми чай, кафе. Майкооо, си викам, тук има някаква тотална, даже фатална грешка. Колкото и пъти да съм пътувала със самолет, е, все в икономична класа де, такова обслужване никога не е било. Взех да се притеснявам. Че не погледнах и цените на ястията. Тя тая ме взе за преуспяла, вързала, та завързала бизнес дама! Ох, да знаеше, че съм някогашна въшлива учителка, по-късно преквалифицирала се по неволя в психоложка, сега пенсионерка…. Хем ми е притеснено, хем ми е едно готинооо! Чувствам се като бял човек и като че ли не се намирам на 10-11 хиляди км над Земята, а в космоса, излетяла с полет на SpaceX, финансиран от Илън Мъск.

          Неусетно изминаха трите часа, вече ще се приземим на летище София, за всеки случай аз си слагам банковата карта в джоба на якето. Каца самолетът, тръгвам към изхода, усмихват ми се и двете стюардеси: Auf Wiedersehen! Bis bald! Мед се лее от устата им, няма фиш, няма искане за плащане. Чак когато се прибрах вкъщи, след два дена разбрах каква е била работата. Като разказах на сина ми за метаните в бизнес класа, изясни ми се причината за по-специалното отношение към моята скромна особа. Поради тричасовото закъснение  на полета от Сиатъл до Франкфурт имала съм право да изискам от авиокомпания „Конкорд“ обезщетение в размер на най-малко 600 евро. Служителите им веднага се погрижили да прехвърлят пропуснатия ми полет за София с Bulgaria Air за следващия със същата дестинация, но вече изпълняван от авиокомпания „Луфтханза“. Невероятна германска организираност! И всичко се случва чрез онлайн платформите на летищата и самолетите. Европа си е, Еропа, шега няма! Ха сега иди докажи, че вредата от електронните технологии е по-голяма от ползата им за хората по света! Е, те за това са били тези метани и теманета, да ме омилостивят – да не тръгна да си търся правата. Колко да съм изконсумирала, най-много храна и напитки за 100 евро, ама 500-те си ги спестиха, нали? Халал да им са! Нищо че брах толкова много страх и ужас, че ме ощетиха емоционално. Ощетиха ли! Те направо ми съсипаха психиката! Щяха да ме побъркат съвсем! Що ли в другите намирам все вина за своите преживени неволи?! Нали се прибрах у дома жива и здрава. Берекетверсин! Това е най-важното.

**

Изключително съм задължена на всички мои приятели откровенци за проявения интерес и коментарите под публикуваните тук пътеписи през последната една година. Съзнателно или не, вие бабувахте при раждането на петата ми книга "До Америка и обратно" – пътеписи. В това е ползата от съществуването на сайтовете за самопубликуване и общуването в тези групи. В знак на благодарност и признателност към всички вас, помествам и последния пътепис, който го написах година след завръщането си от Новия свят. Премиерата на книгата ще е през юни, живот и здраве, в гр. Разград.

Благодаря ви!

Самадхи