Беше застанала пред огледалото и наблюдаваше жената, която я гледаше от там. 30-годишна, червенокоса, добре изглеждаща. Лицето ù вече гримирано, изглеждаше перфектно. Но, когато залагаше на естествена визия, пак беше запомнящо се. Но не заради червеното от косата. Очите. Това бяха очи, които не се забравят – едновременно топли заради кафявото, но и проницателни. Вероятно заради зеленото, което понякога вземаше превес. Сякаш този, към когото беше насочен погледът, се превръщаше в прозрачност. Странното беше, че на никой не му беше неприятно. Беше по-скоро вълнуващо. Мислеха си, че ще се справят и накрая тя ще е на колене и ще моли за милост. И започваха да играят. Игра, чийто правила беше написала червенокосата. Харесваше ù да е напрегнато. Да има живец във всичко, което се случваше в живота ù. Когато за миг оставаше спокойна, се питаше дали все още е жива. Живееше на пълни обороти. И това беше единственото темпо, което искаше. Всичко останало беше жалко...
Харесваше това, което вижда в ...