Беше началото на месец август 1994 година. И дните, и нощите бяха непоносимо горещи. Пътувах до село с обедния автобус с по-малкия си четиригодишен син. Автобусът заизкача баира от гьола Ташлъ към центъра, заобиколи двора на джамията и спря на спирката пред магазина на Гюнер Яваша. Майка ни очакваше на спирката. Бях ѝ се обадила по домашния телефон, тогава мобилните още ги нямаше, знаеше кога ще пристигнем.
Слязоха няколко пътници, след тях и аз с детето. То се хвърли в обятията на баба си и започна да подскача от радост около нас. Винаги се радваше, когато си ходехме на село. Докато родителите ми бяха живи, често им помагах с каквото мога – де в градината, де на бостана, де на лозето, де в къшлата. Дворът ни беше пълен с всякакъв добитък: крави, теленца, овце, агънца, кози, кокошки, юрдечки. Помня, имахме една бяла козичка с много красиви обички под гушката. Привечер, когато майка доеше овцете, аз обикновено сядах на големия камък с диаметър близо метър, огрян през деня от жаркото лят ...