Животът такъв, какъвто е – скучен, муден, бавен и отегчаващ. Красотата винаги е скрита зад сивата забързаност, залезът винаги е скрит от облаци, а от зорницата вече няма никакъв смисъл, защото същността на пътя е отдавна изгубена, а целта и посоката не са важни. Важно е моментното, мимолетното, краткото, за теб за нея…
И все пак, някой някъде отваря очите си, но те са така привикнали към сенките, че е чак болезнено. И този някой ще се опита да обясни, да покаже каква е действителността, че светът не е такъв, какъвто изглежда, че трябва да повярваш на вътрешните си сетива, а не на леснотата на затворените очи.
Мъглата не издава звук и все пак той е там, вие сте там, светът е там. Земята няма да спре да се върти, но и няма да смени посоката си заради вас. А дали е така? Когато силно желаеш нещо, можеш ли да направиш жертвата да го постигнеш? Можеш ли да захвърлиш всичко в преследване на мечти или здраво стъпил на земята да продължаваш да се возиш равнодушен в автобуса. Съществува ли анге ...