Шосето се гърчеше неукротимо, правейки болезнени опити да понесе стоварващата се върху него сила от плющенето на едрите капки дъжд, завалял през нощта като из ведро. Тъмносивият му цвят се изгубваше бавно, сливайки се постепенно с цвета на плисналата се върху него бяла дъждовна пяна. Цветовете се преливаха един друг така, че то изглеждаше почти като живо, страдалчески живо, неукротимо живо. Сякаш искаше да покаже зримо истинския цвят на болката, но и радостта от живота като цяло. Болка, която понякога натежава, но е сладникава болка, която гали кървящо и води в същото време. Стъпките и плясъка от такава болка не остават безлични, нечути и невидяни. Болка, като стреме, което постоянно дърпаме в мислите си. Тя е онова малко разковниче на живот в живота.
Очите му поглъщаха жадно тази блага палитра от багри. Сребристо - сиви багри, сребристо - сиви вълни на мисълта, които се плискаха в скалите на дните, опитвайки се да прегръщат и целуват мигове. Това беше толкова истинно. Сякаш времето се ...