Денят беше вторник 19,30 часа.

Силна болка разкъсваше сърцето ми,

красиви спомени нахлуха в главата ми.

Заплаках!

Плачех и се молех за спасение, което нямах право да искам, защото сама си причиних страдание.

"Липсваше ми" това беше горчивата истина, която не исках да призная пред себе си.

"Липсваше ми" безкрайно много.

Поглеждах телефона, който зловещо мълчи и продължавах да плача.

Плачех за теб, плачех, защото те обичам, защото исках да си до мен, но тебе те нямаше.

Мечтаех да дойдеш пак, мечтаех за тази нощ, но не знаех къде си.

Исках да ти кажа много неща, които държах дълго време в себе си.

Исках да ти кажа защо реших да сложа край на всичко.

Исках да знаеш, че си смисълът на моя живот.

Но ти все пак не дойде!

Изморените ми от плач очи се затваряха и ме поведоха към леглото, в което някога лежах до теб.

Сега то беше празно и студено.

Спомените продължаваха да ме измъчват,

сълзите продължаваха да текат,

ръцете ми прегърнаха меката завивка,

докато отнесе ме сънят.