Всеки ден той правеше все едно и също, седеше пред прозореца си и наблюдаваше света отвън. Не че в него имаше нещо интересно (беше си същият когато беше на тридесет години и не се беше променил много, макар сега да беше на шестдесет), но очакването нещо да се случи го крепеше и годините минаваха някак неусетно.

Това се беше превърнало от ритуал и ежедневна рутина в начин на живот. Мнозина биха казали: „Що за живот е това да зяпаш как хората се разминават по улиците, забързани към работните си места и многобройните си срещи ?“. Но за него това бе нещо свято, нещо което крепеше духът му да не се пречупи. Знамението, било то пагубна, упадъчно или изпълнено с предопределеност, го очакваше и той не знаеше в края на кой ден ще го споходи. Старостта беше като дъх, преминаващ безпрепятствено през несгодите и радостите, които го спохождаха и ароматът му все повече ухаеше на пръст.

Часовникът тиктакаше неумолимо, ала той беше търпелив краят още не беше настъпил за него и колкото и време да му беше отредено на тази земя, щеше да го прекара тук пред прозореца, съзерцавайки живота, такъв какъвто е – забързан, мимолетен, носещ се като прах във отровния въздух около нас.