Валят секунди – стружки от очакване... натрошената нощ се рони като черен графит изпод пръстите на утрото. Луната вече е бледа старица, която чезне под светлините на новия ден. Плажът е малък и добре скрит, само солените вълни знаят къде е. Две чайки кръжат над златната диря в спокойното море и сякаш се любуват на сенките си. По шахматното поле на небето бели облаци се сблъскват с черни. Вятърът е умел играч и знае как да раздвижи всичко така, че накрая пухкавите белчовци да завземат черните немирници. На пясъка малко раче се тътри към морето, а до него няколко черни миди се подават изпод мокрия и бял пясък. Недалеч от брега, в една купчинка въглени, червен цвят се разпуква като див мак. Вълшебната му сила кара въглените да припукват, цвърчат и треперят. Отгоре има дебела цепеница, но тя не успява да заглуши и спре танца на огъня. До него два силуета, завити в пухкаво одеяло, гледат към хоризонта. Звездите все още се виждат и блещукат като коледни украшения. Някъде в далечината се чува ...