Някога, преди незнайно колко години, в селце, недалеч от Евксинския понт*, живееше една твърде сплотена селска община. Векове наред, тя следваше едни и същи неписани закони. За чужденците, които минаваха през това село, селяните изглеждаха твърде добродетелни. Истината обаче беше друга. Макар жителите да се отнасяха положително към външните лица, често по между си те са държаха като диви зверове. Поставянето на прякори не бе нещо чуждо за тия добродетелни иначе люде. „Куция“, „Сакатия“, „Мошеника“, „Плешивия“ съвсем не бяха прозвища, отразяващи някакъв физически недъг. Странно как, селяните ги използваха в преносното им значение и по този начин се подиграваха на всеки, който има затруднения със селската работа, на всеки, който страда от някакво заболяване и на всеки, който бяга от селската работа и се посвещава на книжовна дейност. Идилията на патриархалния свят беше извратила съзнанията на хората и беше изкарала всичко духовно от тях. Единственото, за което хората мислеха, бяха технит ...