Девойката се смее. Тя играе. После губи, пада, плаче, става. Пак играе, пак се смее. Но вече знае правилата.
Тя набива на очи, но нехае. Тя играе.
С какви очи е тя! Красиви, големи, кафяви, бистри като че ли синеят, но всъщност са единствено кафяви. Толкова са напоени с живот!
Създадена е от силна, рязка, точна, но и лека ръка. Изваяна е като кукла. Всички са съгласни с това. Но тайната ѝ се крие в очите. С тях тя умее да вижда света, както никой друг не може. Само тя забелязва колко е красив, тя вижда цветовете в сивотата. И знае, че този свят е колкото изящен, толкова и крехък. Почти като нея.
И тя се смее. Поведена от напиращи играчи, тя успява да играе с всеки. И жалко, но винаги се губи и така загубва. После рухва, плаче, сетне става и новата игра започва.
Игрите се повтарят, играчите прииждат, а тя пристъпва към играта все по-категорично и умело. Съперниците вече нямат шанс – принудени са да следват нейната посока. А тя се хваща с всеки и върти ли се, върти.
Но тя не знае. Не зна ...