Обичам утрото. И кафето си обичам. И как кафе без цигара? Струйката дим е като малка фръцла, ще си счупи кръстчето, играейки си със слънчевите лъчи. И тя като мен се радва на Слънчо. И както обикновено, когато Слънчо ми обърне шапката с козирката назад, слагам телефона в единия заден джоб, а в другия, естествено цигарите. Е, задните ми части придобиват внушителен вид, но коремът ми внася равновесие и профилът ми става S-образен. Клатя си S-чето по алеите докато стигна до моята пейка в парка. А Слънчо гали толкова нежно всичките ми сетива. Свалям шапката в ръце, притварям очи, наслаждавам се на ласките му и олеквам, и олеквам, и...
... и инстиктивно погледнах встрани - едно мъничко страхче, облегнало се на една тревичка, рони сълзи, скимтейки тъжно.
- Защо плачеш - питам и ме обзема едно чувство на съжаление и готовност да помогна.
- Изгониха ме и няма къде да отида - каза страхчето и ме погледна толкова умолително, също както малкия кашличко от рекламата.
И аз, почти както в рекламата, ...