Казваш, че искаш да си тръгнеш.

И то в най-лошия смисъл на израза -

вече съм ти омръзнала.

Очаквах го. Дори го желаех... донякъде...

Добре, де. Лъжа. Не го искам...

но е така, само защото

съм     

свикнала с теб.

Ужасно е. Ужасно е, когато хората свикнат един с друг.

Ужасно е, че знам какво ще кажеш във всеки един момент.

Ужасно е да знам, че

нищо

няма да кажеш,

защото нямаш глас вече.

Нямаш дори лице.

Нямаш тяло, което да смяташ за дебело.

Нямаш...         нищо.

Само ръка. Дясна.

Хванала съм я, но ти я дърпаш уплашено...

или погнусено???

Объркваш ме...

Отдръпваш я.

Но в онзи кратичък момент

Трите

години минават пред очите ми...

Като пиеса в изоставен театър.

Не като на лента

(по дяволите всички тези машинарии!)

Като пиеса.

И май... от всичкото това време ще ми липсва само ръката ти.

Нея ще помня...

или по-скоро -

 най-трудно ще забравя...

Мъничката, почервеняла от студ ръчичка,

с дълги бели пръстчета, стискащи шнайдера.

Пръстчета, завършващи с малки заоблени нокти,

под които често има шоколад.

Изпъкналите сини венички,

които никога не си помисляла да режеш.

Извехтялата мартеничка-късметлийка,

            висяща

на китката.

Пухкавата длан, която винаги е потна и хлъзгава

(особено преди контролно по история).

Ръчичката, която Теодор одра.

Ръчичката, която е винаги студена,

дори и през лятото...

или поне ми се струва, че е студена...

може да е свързано с вътрешна студенина...

дали има такава диагноза?

Звучи като болест на сърцето...

почти всички са болни от вътрешна студенина вече...

 а аз -  от        външна.

Та, ръчичката...

ръчичката, която ми подава купичка с корн-флейкс.

Вече ми омръзна да пиша "ръчичка" и в друг случай бих го сменила

с най-обикновена ръка, но твоят горен десен крайник не е  проста ръка.

Той е ръчичка.

Този крайник ще ми липсва.

Получи се цяла "ода за ръчичката",

но наистина точно тя ще ми липсва...

може би, защото ти нямаш нищо друго.

нищо.

Само ръчичка. Дясна.

Сега ще ти кажа да спреш.

Но то      няма да е защото

те харесвам.

   Вече не.

Ще се опитам да те върна,

защото искам за миг да държа ръчичката ти отново...

поне за миг...

посветено на Декс, защото няма да го прочете