От няколко дни, при залез слънце в селото се забелязваше странно явление, което създаваше голяма паника сред живущите. Хората бяха станали неспокойни, тъй като повечето от тях не намираха почти никакво логично обяснение в това, което се случваше. Дали защото приемаха видимото буквално или защото не не бяха привикнали да търсят обясннение в свръхестествените сили на природата, не беше ясно, но това определено им въздействаше много силно. Не спираха да се лутат в безкрайния лабиринт от въпроси, ненамирайки отговори, но неяснотата им даваше възможност да се сближат повече.
Беше топла юнска вечер. Залеза се спускаше по хребета на планината и багреше клоните на дърветата с красивите си отблясъци. В тишината се чуваха мелодичните гласчета на надпяващите се щурчетата. Небето се беше протегнало щедро над смълчаните улици, когато изведнъж от дълбините на гората лумна пожар.
Отдалеч планината изглеждаше така, сякаш гори. Пламъците изглеждаха толкова истински, че в първия момент никой не би се усъмнил в това. Огъня, като че ли извираше от сърцевината й, обхващайки за секунди голяма площ от нея. Цветовете на огненото кълбо се разливаха като живи и придаваха особен блясък на короните на дърветата. Листите им сякаш прегаряха за секунди, без да бъдат докоснати или наранявани от огнените езици на пламъците. Интересното беше, че от разгорялия се огън, не се издигаше никакъв пушек. Като че ли някой странник, бе запалил на мястото огромна факла и искаше да покаже присъствието си в нея. Дали пък това не беше огненото отроче на зелената същност на Майката - природа, която раждаше цялата си любов точно там, точно в този момент и в птичия глас на люлчените песни ни даряваше с красотата си – неразбрана, неразгадана и невидяна все още за човешко око и сетива, но доказваща себе си. Огненото кълбо приличаше много на внезапно лумнала светлина, която не можеше да не привлича любопитството на всички видяли я в селото хора.
В следобедните часове на деня, по обичай старите хора се събираха на пейките пред къщите си и обсъждаха случващото се явление. Много от тях го приемаха като знак, даден им свише и тайничко се кръстеха.
Други не вярваха и загрижени за целостта на гората, тичаха към върха, за да потушават вски път разгорялия се пожар. Трети пък бяха просто любопитни и тръгваха след останалите за да гледат сеир. Четвърти бяха уплашени до смърт, а пети пък, изобщо не обръщаха внимание на това. Затваряха прозорците и сядаха пред телевизора да гледат поредното безсмислено телевизионно шоу, не намирайки мястото си сред другите.

Когато гората се разпали отново, той прибираше стадото кози към селото, подвиквайки им от време на време да вървят по-бързо напред. Гората беше неговия чист и приветлив дом и още щом видя пламъците, заряза стадото и пръв се затича нагоре. Не чувстваше нозете си, знаеше само, че трябва да побърза ако иска да улови мига на прозрението. По пътя се спъваше, падаше, изподираше коленете и ръцете си. Капчици кръв оставяха алена диря по земята, докато се изкачваше нагоре. Опитваше се да намери най-краткия път до мястото, което отдавна познаваше много добре. Не знаеше, дали ще стигне навреме, но се катереше без да мисли за нищо друго освен за това, което усещаше подсъзнателно, че се случва.
Хората, които тръгнаха след него изостанаха дота, тъй като вървяха по вече утъпканите пътеки и често губеха ориентация или сили. Пожара се виждаше много добре отдалеч, но любопитството на хората бе надделяло и те също не спираха да се катерят нагоре. По-предвидливите от тях взеха фенери, защото катеренето можеше да продължи дълго и при връщане назад имаше голяма опасност да замръкнат. Не се деляха един от друг и разчитаха на това, че са заедно.
Той вървеше нагоре. Катереше се, провираше се между дърветата. От напрежение се бе изпотил и капчици пот се стичаха по скулоте на лицето му непрестанно. Искаше му се по-бързо да стигне до горе. Някаква неестествена сила го теглеше и водеше, давайки му неестествени сили. Понякога в мислите си допускаше, че е възможно да види мястото – опожарено и изпепелено. Представяше си щетите и пред очите му изникваха едно след друго унищожените и плачещи до болка дървета. Той умееше да ги чува. Понякога разговаряше дълго с тях, но този път – не чуваше нищо. Нищо, освен стъпките си – задъхани, припрени и тревожни. Чуваше дишането си – запъхтяно, несигурно, неспокойно. Повтаряше си: “Още малко, идвам, идвам...”
След последното изкачено възвишение, гледката започна да се разкрива все по пълна пред него. Той виждаше огненото кълбо като разгърната светлина, която прозираше мека и топла между клоните на дърветата и сякаш безмълвно го викаше. Стана му много приятно. Дори се усмихна, когато направи и последната крачка. Точно там, на това място имаше широка поляна. Когато стъпи на нея, кълбовидната светлина за секунди изчезна, сякаш не я беше имало никога. Пристъпи още малко напред за да се увери, че от пожара няма следа, както при последния път. Не бе наранено ни едно стръкче трева, ни едно дърво и ни един лист не бе докоснат от пламък.
Седна в средата на поляната и заплака.
Питаше се непрестанно “Какво се случва ...и защо, защо не разбира и не вижда  по-надълбоко в невидимото?”.
Останалата група от селото скоро го стигнаха и с почуда видяха същото както последния път.
Напоследък кълбовидното явление се появяваше почти всяка вечер и всеки път имитираше разгорял се пожар. Беше много странно. Някои от хората смятаха за възможно присъствието на НЛО, други смятаха това за някаква зрителна заблуда – игра на огледалните образи и пречупване на светлинните лъчи орез множество призми, трети го приемаха за масово халюциниране, превърнало се в хронично заболяване на местните жители от недоимък, или пък старческо изкривено невиждане в реалността, или пък Бог знае какво, но при всички случаи беше ясно едно - че това не беше обяснимо за никого.
Единствено той, се чувстваше особено свързан с това явление. За него то беше знак, който искаше да разгадае на всяка цена. Струваше му се, че гората иска всячески да му каже нещо. Имаше чувството, че се губи в мисълта си, оплита се, търси се, но не спираше и за миг да се движи.

В такива моменти си спомняше за нея – момичето от детските му години. Обичаше я много. Сега се засмя пак спомняйки си, как веднъж беше готов да се хвърли от една висока скала заради в името на любовта си - заради тази, която вече не можеше да има никога, защото му бе забранена. Друг му я бе отнел. Друг, който родителите й прецениха, че е по-подходящ за нея.
Не знаеше само, че през всичките тези години тя непрекъснато страдаше.
Не я бе виждал отдавна, тъй като все по-рядко идваше навестяваше селото, а преди – почти живееха заедно. Заедно тичаха по поляните, заедно пасяха козите, смееха се и се радваха на слънчевите лъчи, на утрото и на залезите. Посрещаха и изпращаха дните с усмивка, докато в един миг всичко това се разчу и родителите й му забраниха да я вижда. Смятаха, че той е недостоен за нея.
След години разбра, че живее с някакъв тип. Не я забрави и нещо повече–не спря да я очаква. Пазеше я в мечтите си. Така и не погледна повече към друга жена. Не се ожени. Остана си козар до деня, в който огненото кълбо застана на пътя му като явление, на което той не спря да търси обяснение.
Случваше се понякога да я види из селото. Рядко, но се случваше. Тогава бързо се шмугваше в най-близката селска градина, откъсваше най-красивото цвете и й го подаряваше мълчешком. В такива моменти очите му се пълнеха със сълзи, но той успяваше да я погледне с усмивка. Погледите им се прегръщаха жадни, а после бавно, бавно се отдалечаваха.  Не спираше да я гледа. Запомняше всяка стъпка от походката й. Не спираше да я следва с мисли и знаеше, че я достига, но само толкова. Искаше му се някой ден тя да се обърне назад, да се затича и да му каже колко много й липсва и как го обича и иска да остане завинаги с него. Мечтаеше го, но това така и така никога не се случи.
Побъркваше се при мисълта за нея, но не можеше да направи нищо. Не искаше да я притеснява, а и знаеше, че тя отдавана му бе забранена.
Не видя никога лицето на оня хубавец, дето някога му я отне, но дори и не пожела, макар че бе имал възможност. Знаеше, че е уязвим и че би могъл да го нагруби, без дори да желае. Носеше я само в сърцето си и не престана да се надява, че някой ден тя ще се върне при него.
Мина време, а от нея нямаше никаква вест. Не я беше виждал отдавна. Хората започнаха да говорят, че се е разболяла тежко. Разбра се също, че скоро е постъпила в болница.
Колеба се дълго. Мисли и реши твърдо да отиде да я види, макар да знаеше, че не бива.
Откъсна най-красивото цвете от градината и се качи на първия влак към града, където беше настанена по спешност. Докато се заизкачва по стълбите на болницата усети, че нещо го преряза силно в стомаха. Не допусна притеснението да го разколебае. Не знаеше също, дали идва в подходящ момент, но от рецепцията беше научил, че тя лежи тук от няколко месеца без никакво подобрение.
Когато стигна етажа, си пое дълбоко въздух. Сега оставаше само да намери стаята и да влезе. Отвън видя малка групичка хора. Позна майка и баща й, няколко нейно приятелки, които някога беше виждал и този, комуто принадлежеше. Приближи се и без да попита  никого понечи да прекрачи прага на стаята. Някой се опита да го спре, с въпроса “Кой си , какво търсиш тук?” но той не му обърна внимание. Твърде тежко му беше. Чу само зад гърба си думите “Моля ви, оставете човека.” Това беше гласа на майка й, която чуваше да плаче...
Щом влезе, краката му се подкосиха. На фона на бялата болнична стая, тя изглеждаше по-красива от всякога.
Усмихна му се, като го видя и бавно повдигна ръката си към него, сякаш искаше да го погали. Той се приближи, остави цветето на масата и седна на леглото до нея.
“Какво ти е?” попита я тихичко.
 “Очаквах те” каза му още по-тихичко тя.
Той бавно се наведе към нея да я целуне и в този миг, някаква странна светлина ослепи очите му. Почувства се обгърнат от нея. Не помнеше нищо повече. Не помнеше колко часа е стоял в стаята, но когато излезе – беше напълно сляп.
Едва се прибра до селото. Плака през цялата нощ.
След няколко дни чу, че тя внезапно се е подобрила. Разправяха, че някакъв мъж влязъл при нея и се случило чудо. Така и така никой не разбра как бе ослепял той.
От този ден нататък пламъците над боровата гора не се появиха повече. Той спря да излиза със стадото, но често ходеше на мястото на което се бе появило огненото кълбо.
Вече не я очакваше. Усещаше я до себе си.
Стоеше с часове на поляната, на която някога я беше целунал за първи, но не и за последен път...