,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - 16-та част

С подобни мисли в главата отново задрямах на дивана в стаята. Определено напрежението от предишната вечер ми се беше отразило и почувствах силна умора. Не знам колко съм спал, но се събудих от шум на отваряща се врата. Джилянов се прибираше. Когато влезе в стаята, изглеждаше спокоен, седна на един от столовете до масата и въздъхна.

         - Какво става, свърши ли си работата ? – попитах аз.

         - Да кажем, че да – отговори ми той без да откъсва очи от прозореца.

         - Измисли ли вече как ще проникнем във вилата?

         - Да. Мисля, че да. Къде е Ванката?

         - Сигурно в стаята или долу при оня – отговорих аз.

         - Да не е създавал проблеми?

         - Не. Тих е като мравка.

Джилянов стана и излезе от стаята. Аз се надигнах от дивана, отидох до мивката и си налях чаша с вода. Точно когато я поднасях към устата си Шопа и детектива влязоха. Шопчето ми изглеждаше малко сънен. Приближи се към мивката, наплиска си лицето и след това заедно заехме местата около масата.

         - Мисля да влезем през тунела, за който говореше Дебелия – започна Джилянов. Стори ми се разумно предложение. – Най-вероятно няма да има пазач там, а и да има, поне ще е един. Лесно ще се справим с него. Какво мислите вие?

         - Аз съм за – каза Шопа. - И на мен ми мина през ума тази идея.

         - Както кажете вие – съгласих се аз. – Ама наистина ли мислите да е тази вечер, а? – добавих малко несигурно.

         - При всички случаи трябва да е тази вечер. Иначе много рискуваме – с сигурен глас каза детектива. Решението беше взето. През нощта щяхме да нападнем бандитите.

         - Емо, стрелял ли си с пистолет? – попита Вичонти.

         - А? Какво? Не, не съм – отговорих объркано аз.

         - Най-вероятно довечера ще ти се наложи. Ванка, дай му твоята ,,Берета,, а ти ще си с пушката. Става ли?

         - Става – съгласи се Шопа и се обърна към мен – Ей, Шихо, да не ми загубиш ютията, че те убивам.

         Аз гледах ту единия, ту другия и не знаех как да реагирам. Аз и пистолет. И на всичкото отгоре да стрелям срещу хора. Това беше някакъв абсурд.

         - Ама нали ви казвам, че не съм стрелял с пистолет, бе! Най-много да се самоубия с него, то друго няма да стане.

         Двамата се засмяха тихо.

         - Може и да не ти се наложи да стреляш, спокойно. Но така или иначе ще е опасно, по-добре е да има с какво да се защитиш.

         Прав беше. Знаех, че ако се наложи да спасявам живота си щях да го използвам.

         - Кога мислиш да тръгваме натам? – попита Шопа.

         - Някъде към девет, пътят е не повече от час, като се има предвид, че ще караме внимателно. Трудното ще е след като излезем от Любимец и се насочим към вилата. Ще караме на загасени фарове и няма да се вижда нищо. Мисля да спрем колата далеч и да се придвижим пеша поне пет километра. Лошо е, че не познаваме местността, но ще се оправим.

         - А ако Дебелия ни е пратил за зелен хайвер? – изказах съмнение аз.

         - Малко вероятно е. Добре знае, че ако ни е излъгал, ще бъде убит. Поне така си мисли. Не мисля, че ще рискува – каза Джилянов и погледна към Шопа – Ти как мислиш? – попита го той.

         - Мисля, че ни е казал истината, но за всеки случай пак ще си поговоря с него. Ще го накарам още веднъж да обясни подробно къде се намира къщата. Ако ни е излъгал, сигурен съм, че няма да може да повтори описанието си дословно.

         - Да. Добра идея – съгласи се Вичонти, погледна часовника си и добави – Сега е четири часа, слез при него към пет, разпитай го още за каквото се сетиш. Всяка една подробност е от значение. Разпитай го има ли охрана и в тунела, пази ли се на изхода му. Каквото се сетиш, това питай.

         - О’кей, няма проблеми – каза Шопа и стана. – Сега предлагам да почиваме, ако няма друго.

         Джилянов гледаше към нас.

         - Наясно ли сте какво може да ни се случи довечера? – попита той като продължаваше да ни гледа – Наясно ли сте, че може и да ни убият и повече никой да не чуе за нас?

         - Всичко ще е наред, Светльо – Шопа потупа детектива по гърба – наясно сме с всичко. Хубавото обаче е, че онези педалчета не са. Ще им дойде като гръм през януари.

         Аз също поклатих глава, че съм на ясно, без да съм сигурен в това.

         - Добре тогава – каза детективът и се надигна от стола – нека се отпуснем и да си съберем мислите. Опитайте се да починете добре. Ванка, по-късно виж оня плужек какво ще ти каже – отново напомни детектива.

         - Нямай грижа – отговори Шопа и двамата излязоха тихо от стаята.

         Останах сам. Стоях дълго загледан през прозореца без да виждам нищо. Колко лесно може да се обърне живота на човек на сто и осемдесет градуса. Само преди двайсетина дни животът ми беше приказка. През деня на обекта с колегите – мохабети, бъзици. Вечерите с Нора – моята голяма и единствена истинска любов, изпълнени с романтика и чувственост. Изпълнени с мечти. Спомням си как й обещах след първата ни нощ, че ще бъдем винаги заедно, каквото и да става. Спомних си и когато я видях за последно да се отдалечава от мен през парка. Спомних си и обещанието, което дадох на майка ù, че ще я намеря. Сега бях на път да си удържа на думата. ,,Но с цената на какво?,, запитах си аз. С цената на живота ми или на този на моите приятели. Колко е ценен животът изобщо? На каква цена сме готови да го рискуваме? Всеки ден виждаме хора които си рискуват живота съвсем безсмислено – карат бързо колите си, профучават с моторите си навили масура до край, изпреварват на косъм колона от автомобили, влизат в насрещното с голяма скорост. Почти на всякъде по пътя, виждаме некролози или мраморни плочи на млади момичета и момчета загинали на пътя съвсем безсмислено. А какъв смисъл има тогава да рискуваш живота си? Имаше ли смисъл сега, с пистолет в ръка да рискувам моя живот и живота на още двама души, за да спася момичето, което обичам? Тя ли е смисълът на моя риск? Да, обичах я много, изпитвах силна любов към нея, виждах бъдещето си с нея, но колко щеше да продължи тази любов принципно?! Дали наистина щеше да бъде с нас докато сме живи? Ако трябва да погледнем реално на нещата, аз бях на двадесет и седем, тя на двадесет и две. На тази възраст човек още се лута в живота, няма правилна преценка за нещата. Като нищо можеше да се разделим, защото тя се е влюбила в друг или защото не иска да дойде с мен в Пловдив и да сме заедно. Не трябваше ли да спра в момента, в който отидох в полицията и разказах какво се е случило? Не знам! Нямам отговори на тези въпроси. Знам само, че и за секунда не съжалявах за действията си. Да, животът ми беше заложен на карта и утре можеше вече да съм труп, но не съжалявах. Колкото и да се питах за смисъла да рискуваш живота си, не го намерих. Стигнах до извода, че не трябва да го търсиш. Смисълът от това, което си направил, го виждаш след като си рискувал и никога преди това. Преди това само можеш да се разколебаеш, ако си задаваш много въпроси. А дали смисълът да рискуваш живота си, не е самият живот. А? Струва си да се замислим над това.

                                                        *        *        *

         Малко след като подминахме Любимец в посока Сакар планина, загасихме фаровете на колата. Настана непрогледен мрак. Изчакахме няколко минути за да могат очите ни да свикнат с тъмнината и продължихме бавно пътя си. Ясното нощно небе в съчетание със светлината от луната ни помагаше да се ориентираме по-лесно. Бяхме тръгнали от селото на Мима малко след девет, а сега наближаваше десет часа. По пътя Шопа ме инструктира как да стрелям с пистолета и ме накара да усетя спусъка, като беше изкарал преди това пълнителя. Беше доста твърд. Той ми каза да държа оръжието с двете си ръце и че при изстрел има силен откат. Трябваше да внимавам с това. Беше разпитал отново Дебелия по-рано днес и се оказа, че той почти повтори дословно описанието си от предния път. Ясно беше, че не ни лъже. Шопа го беше разпитал много подробно за това, къде се намира изхода на тунела, от където смятахме да проникнем в къщата. Оказа се, че се пази от двама души, които били скрити наблизо. Това малко променяше нещата и ги правеше доста по-опасни. Но така или иначе нямахме голям избор, всичко беше ясно. От тук нататък следваше най-опасната част, а именно физическото осъществяване на нашия доста рискован план.

         Карахме на лунна светлина около пет километра по един черен път. Когато Джилянов реши, че вече ще е опасно да продължим с колата, отби от пътя и я шмугна в едни храсталаци. Хвърлихме няколко клона върху нея за прикритие и Шопа нарами раницата която беше приготвил. В нея имаше въже, фенер, бинокъл и други неща, които аз не знаех за какво са. Ловни атрибути предполагам. Когато вече бяхме готови да потегляме видях, че той си беше преметнал през рамо ловния патрондаш, пълен с патрони, държеше пушката в ръцете си и беше препасал един ловен нож на кръста. Аз държах пистолета в лявата си ръка така,  все едно ми пречеше, а Джилянов беше хванал своя доста по-уверено. Шопа ми зареди оръжието и ми каза, че от тук нататък само трябва натискам спусъка. Потеглихме мълчаливо в посоката, която смятахме, че е къщата. Местността беше гориста със смесена растителност. Проправяхме си път през храсталаците които ни се изпречваха на пътя. Движихме се директно през гората, без да гледаме къде има път. Усещах как в мен се удрят жилавите клонки на младите дръвчета и ме жилиха по ръцете и лицето. Адреналина ми се беше покачил до краен предел. Усещах учестения си пулс и лекото треперене на тялото си. Вървяхме в колона, като аз бях в средата. Пред мен беше Шопа, а зад мен уверено крачеше Вичонти. Така, в мълчание продължихме да вървим още цяла вечност, докато в далечината не видяхме светлини. Спряхме се.

         - Това ли е вилата? – прошепнах аз.

         - Не знам, предполагам – каза детектива. – Ванка, ти как мислиш?

         - По описанието на Дебелия, трябва да е тя. Каза, че нямало други къщи наблизо.

         - Трябва да сме сигурни. Вие стойте тук, а аз ще отида на разузнаване – каза Джилянов, взе бинокъла от раницата и тихо потегли към светлините.

         Ние със Шопа седнахме на земята и зачакахме неговото завръщане. Напрежението беше толкова осезаемо, че имах чувството, че мога да го докосна с ръка.

         - Шопче, Шопче, какво ще става не знам – притеснено казах аз.

         - Ами, най-вероятно ще се постреляме малко и който оцелее - ,,успокои,, ме той.

         - Как може да си толкова спокоен, бе човек? Все едно си тръгнал на излет, майна.

         - Ами то и да се притеснявам, файда няма. Ти какво си мислиш, че не ме е страх ли? Страх ме е, но го игнорирам. Ако искаме да спечелим, трябва да сме спокойни.

         - Абе то е така, ама… аз май не мога да го игнорирам моя страх – казах аз.

         - Нормално е да е така при теб. За първи път ти се случва. Аз в криминална знаеш ли с какви изроди съм се занимавал? Всякакви. Получавал съм заплахи за живота си и какво ли не, но… - извади от джоба си един бонбон, сложи го в устата си и започна да го смуче. – Ами този, дето го пазя сега. И той е мутра. Всеки един момент, в който съм с него могат да ме застрелят. Като излизам за работа, не знам дали ще се прибера. Претръпнал съм вече.

         Замълчахме. Светлината на нощта се процеждаше през клоните на дърветата и се получаваха едни бледо жълти, почти бели лъчи, които слизаха при нас и ни галеха с тиха нежност. Само като си помислих, че до час-два може да съм труп ми се зави свят. Ами майка ми. Моята майчица. Ако това се случеше с мен, тя никога не би го преживяла. Дадох си сметка колко егоистично постъпвам с нея. Милата, хал хабер си нямаше, какво правя сега и колко съм близо до смъртта. Само да мине всичко добре, как ще си я прегърна и ще я целуна. Как ще и се радвам.

         - Шопе, страх ме е! Много ме е страх – с треперещ глас казах аз. До момента не си давах сметка колко мога да бъда изплашен.

         - Шихо, дотук се справи отлично. Не е сега моментът да се панираш. Ако го направиш, излагаш и нашите животи на риск. Ясно ли ти е това?

         - Да, знам, знам. Ама какво да направя като се шашкам?!

         - Ти започна всичко това – ти трябва да си го довършиш. Много добре знаеше, че не е детска игра, нали?

         - Да, ама чак пък да се гърмим… не съм си го и помислял.

         - Понякога така става. Има неща, които не могат да се предвидят - Шопа беше леко раздразнен от моята слабост. – Сега се вземи в ръце и стига си хленчил!

         Така си беше, да му еба майката. Аз започнах всичко това и сега трябваше да намеря сили и кураж да го довърша. Поех си силно въздух и затворих очи. Спомних си заглавието на една от книгите на Ремарк - ,,Време да се живее, време да се мре,,. Сега за мен и приятелите ми беше настъпило време да се мре. Успях да изгоня страха от съзнанието си и почувствах прилив на сила. Нямаше назад, пътят беше един и той беше напред. Напред към смъртта или към живота. Зарът беше хвърлен. Така, потънали в мълчание, дочакахме завръщането на Вичонти.

         - Тя ли е? – попита Шопа. Джилянов се беше показал иззад близкото дърво и крачеше към нас.

         - Да, тя е! Не можах да се доближа много, но съм сигурен. Видях двама да обикалят около оградата. Другите сигурно са вътре.

         - Значи да действаме тогава – каза Шопа и си погледна часовника. – Полунощ е вече.

         - Да, да действаме – каза Джилянов и погледна към мен. – Емо готов ли си?

         - Да. Готов съм – отговорих решително, доколкото можах аз.

         Тръгнахме отново. Аз и Шопа се прекръстихме, а като ни видя Джилянов, само се усмихна. Спомних си, че още при първата ни среща спомена, че е атеист. Шопа водеше, защото той най-добре беше разбрал къде да търсим края на тунела. Придвижвахме се много тихо и бавно. Усетих болка в прасците на краката си от това, че стъпвах на пръсти през по-голямата част от прехода ни. Колкото повече се доближавахме, толкова по-тихи ставахме. Имах чувството, че съм в роман на Карл Май и стъпвах като индианец. Светлините от къщата ставаха все по-близки и вече можех да различа контурите на вилата. Тя беше останала малко в ляво от нас. Беше силно осветена от многото фенери накичени по оградата ù. Изведнъж Шопа вдигна ръка и ние спряхме. С мимики ни показа накъде да вървим и че трябва да сме много внимателни. Ние се снижихме напред и така приведени продължихме да пристъпяме на пръсти. Беше трудно да гледаме къде стъпваме, защото беше много тъмно. Изведнъж до нас стигна звук от далечен говор. Замръзнахме на място. Трябваше да бъдем изключително внимателни. Бяхме наближили мястото и това беше охраната на тунела. Потта се стичаше от мен като вода, треперих и усещах как започнах да изпадам в паника. ,,Дръж се, дръж се! Не проваляй всичко, тъпанар!,, започнах да си повтарям аз. Избърсах лицето си с длан и с несигурна крачка пристъпих напред. В тишината отекна като гръм, звука от счупената суха клонка под крака ми. Тримата се вцепенихме. Ослушахме се, говорът беше спрял. Шопа ни направи знак да легнем на земята. Подчинихме се моментално. Не след дълго чух шум от стъпки, които ни приближават и видях светлина от фенер. ,,Край,, помислих си аз ,,Издъних се, издъних всички,,.

         - От тук  някъде дойде – чух да казва някой.

         - Сигурно е някакво животно – обади се друг, по-дрезгав глас.

         - Да, сигурно – съгласи се първият. – Ще огледаме още малко и се връщаме.

         Бяха двама. Светлината се приближаваше точно към мен. Всеки момент щяха да ме открият и сбогом живот. Усетих лека влага под мен и с учудване разбрах, че без да се усетя, съм се напикал. От страх. Продължавах да лежа с лице, притиснато в земята и по някакъв начин засрамен от това. ,,Пикльо, пикльо… и ти герой ще ми ставаш.,, със съжаление си помислих аз. Стисках силно юмруци, като в едната ръка усещах заоблените ръбове на дръжката на пистолета, който явно нямаше да ми помогне. Вцепенение беше обхванало цялото ми тяло. Двамата се спряха на метри от мен и започнаха да осветяват околността с мощния фенер. Постепенно лъча светлина започна да се плъзга по земята и застрашително ме доближаваше. Шопа беше успял да залегне зад едно дърво близо до мен, а Вичонти беше приклекнал зад един храст от другата ми страна. Тях трудно биха ги видели, но аз се бях изтипосал на възможно най-откритото място... Само още секунда–две и щяха да ме осветят, когато като на кино, Шопа и Джилянов изскочиха от прикритието си и светкавично се хвърлиха върху двете мутри. Видях само как детективът замахна с дръжката на пистолета към главата на единия, а Шопа уцели в ченето с приклада на пушката си другия. И двамата паднаха на земята. Този, който Джилянов удари, не помръдна, но човека на Шопа стенеше, хванал се за лицето. Детективът моментално ги пребърка и взе оръжията им. Имаха само по един пистолет. Аз вече се бях изправил и гледах отстрани как се развиват нещата. Чувствах се виновен, че всичко това се случи заради мен. Шопа беше придърпал стенещия и го беше хванал за гушата.

         - Има ли и други с вас? – просъска той. Мутрата само сумтеше и гледаше с очи, които всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

         - Казвай, копеле гнусно – продължи Шопа, като беше допрял пушката в главата му.

         Онзи само мучеше, но видяхме, че клати главата си в знак на отрицание. Нямаше други. Шопа се изправи и му нанесе още един удар с приклада в главата. Повече не помръдна. Изкара от раницата въжето което беше взел и след не повече от пет минути, двете мутри лежаха вързани за дърветата със затъкнати уста. После и двамата погледнаха към мен. Аз стоях вдървен и не помръдвах. Много се надявах да не забележат мокрото петно, отпред на панталона ми. Шопа се доближи.

         - Шихо, добре ли си? Ей?

         - Аз… аз се извинявам, но… не видях пръчката и… - започнах да заеквам аз.

         - Няма нищо. Няма нищо, всичко е наред – опита се да ме успокои той. - Така стана по-добре. Успокой се. Нали?

         Джилянов стоеше отстрани и наблюдаваше сценката, после се приближи до мен и каза:

         - Емо, ако искаш, остани при тея двамата. Ние със Ванката ще продължим – явно мислеше, че повече ще им преча, отколкото да им помогна. - А? Какво ще кажеш?

         - Не… не. Аз искам да дойда. Искам – казах аз. Шопа и Вичонти се спогледаха, после детективът каза:

         - Добре, но само бъди по-внимателен… и по-уверен. Да тръгваме. Първото препятствие го прескочихме, сега обаче ще стане сложно.

         Поехме по посока на тунела и не след дълго открихме къде се намира. Вратите му бяха вдълбани в земята  и покрити със шума и клони. Започнахме да ги разчистваме и след малко пред нас се откриха големи метални капаци, които водиха във вътрешността му. Хванахме ги за дръжките и дръпнахме нагоре. Помръднаха съвсем леко. Явно бяха залостени от вътре с резе. Ами сега? Запалихме фенера, без да се притесняваме, че някой може да ни види и започнахме подробно да разглеждаме вратите. Бяха захванати на метална рамка, която беше бетонирана в земята, посредством панти.

         - Пантите – казах аз. - Трябва да се опитаме да изкараме крилото от пантите.

         Опитахме да ги приплъзнем, но както си и мислех нямаше ефект. Трябваше да изкривим едното крило нагоре за да може да се получи луфт. Тогава щеше да стане, но как да го изкривим.

         - Шопе – казах аз – ако може да си пъхнем и тримата пръстите между крилото и рамката, мисля, че ще може да поддаде.

         - Добре, да опитаме – каза той и повдигна крилата до колкото му позволяваше резето. Аз и Джилянов си пъхнахме пръстите в луфта и Шопа ни последва.

         - Давай – рязко вдигнахме нагоре с всичка сила. Крилото леко помръдна. – Давай пак. – отново се напънахме. Трябваха ни само два сантиметра за да имаме нужния луфт и да изкараме крилото от пантите. На третия път успяхме да го изкривим достатъчно. След това го хванахме и започнахме да го теглим към нас. Постепенно започна да излиза. Продължавахме да дърпаме докато крилото не се откачи от пантите и ние не паднахме по задници на земята.

         - Браво, бе Шихо – потупа ме по рамото Шопа. – Дано само и вътре няма охрана.

         - Не мисля – обади се детектива – Хайде да слизаме.

         Отместихме крилото леко настрани, колкото да може да се проврем и се озовахме в един полутъмен коридор, целия излят от бетон. Спряхме се и се ослушахме. Не се чуваше нищо.

         - Давайте напред, но бъдете внимателни все пак – каза Вичонти и ни поведе напред през коридора. Имаше мижаво осветление което все пак ни позволяваше да гледаме къде стъпваме. Тунела се виеше като змия под земята, но нямаше никакви отклонения и ние следвахме извивките му.

         - Колко ли е дълъг? – прошепнах аз.

         - Не много – каза Вичонти. - Сто-двеста метра да е, не повече.

Оказа се повече. Вървяхме през него поне половин час, вярно много бавно, но все пак. След един от завоите му пред нас се откриха стъпала, които явно водеха към вътрешността на къщата. След тях имаше и врата. Джилянов се качи тихо до нея и сложи глава на крилото ù. Ослуша се като държеше пръста си до устата. После ни махна и ние се качихме тихо при него. Вратата беше дървена, Джилянов натисна дръжката на бравата и тя се открехна. Беше скрита картина всичко това. Можеше да има охрана и да ни забележи. Детектива побутна вратата още малко и си подаде главата. Нямаше никой. Явно Боро се чувстваше сигурен в неговото царство и изобщо не предполагаше, че някой може да нахлуе. Това беше добре за нас. Преминахме през вратата и продължихме пътя си плътно прилепени до стената от дясно. Стигнахме до един ъгъл и спряхме. Вичонти си подаде главата леко навън и веднага я прибра. Показа ни единия от пръстите на ръката си и посочи в посоката, която гледаше. Имаше един човек охрана. Той хвана пистолета за дулото и ни направи знак да не мърдаме. Аз и Шопа прилепихме гърбове за стената, а Джилянов отново погледна от ъгъла. После бавно се плъзна по стената и след секунда чухме тъп удар и падане. Показахме се. Мутрата беше легнала в краката му и не мърдаше. Нямаше време да го връзваме и сигурно затова Шопа го изсвятка с приклада в главата. Онзи само потрепери и си остана там. За моя изненада, вече не ме беше страх, напротив – обгърна ме някакво странно чувство на спокойствие и увереност. Поздравих се на ум за това. Отляво на нас видяхме друга врата, доста по-масивна от първата и с външно резе, през което минаваше верига с катинар. Явно тоя боклук беше оставен да пази пред нея. ,,Момичетата! Нора!,, светкавично ми мина през ума. Направих знак на Вичонти и той кимна с глава. Приближи се до мен.

         - Може да има друг вътре, а и това няма да оправи нещата. Още повече може и да не са тук, а в друго помещение. Трябва ни Боро – прошепна ми той. – През него минава пътя към спасението ни.

         - Хайде да продължаваме – обади се Шопа.

         Тръгнахме напред и след малко, отляво на нас се показаха други стъпала пред които обаче нямаше врата. Изкачихме ги внимателно. Имахме възможност да тръгнем в две посоки – ляво или дясно. Избрахме на дясно. Не след дълго се озовахме в някакво сервизно помещение. Имаше разни кашони и най-различни натурии. Минахме през него и се озовахме през една врата в слабо осветената кухня. Беше огромна, с остров по средата и столове тип щъркел. Беше пълен лукс. Разбрах, че вече сме в самата къща. От тук нататък щеше да става страшно. Стъпвахме на пръсти и всеки момент очаквахме някой да изскочи и да ни види. След кухнята, следваше едно още по-голямо помещение, а през един свод след него идваше ред на друго. То беше осветено и от там се чуваха гласове. Водеше се някакъв разговор. Приближихме се тихо до свода и се скрихме в сянката му. Заслушахме се в разговора.

         - Всичко уредено ли е за утре вечер? – чух да казва един от присъстващите.

         - Да – последва отговорът на друг. – Ще си минете пак от там. Проверката на камионите ще е само рутинна. Всичко съм уредил, нямай грижа.

         - Добре, чудесно – последва кратка пауза. – Тук са половината, когато преминем през теб, ще получиш и останалото.

         ,,Боро и шефът на митницата,, веднага ми мина през ума. Гадното копеле си беше продало душата на Дявола.

         - Лесно се работи с теб, Бориславе. Наздраве. – чу се смях и чукане на чаши.

         - Ти прави това което трябва и ще бъдеш доволен – каза Боро.

         - Разчитай на мен.

         - Павка, ти си готов със стоката, нали? – попита Боро трети човек.

         - Всичко е готово. Само остава да натоварим – отговори Павел.

         Нямаше кой друг Павел да бъде, освен Павел Цветославов – Техното. Онзи, който беше с лейтенант Стоев на бензиностанцията в Харманли.

         - Добре, добре. Мурад ще чака от другата страна, трябва да сме точни.

         - Не се притеснявай, всичко ще е наред. Както винаги – пак се чу смях на задоволство.

         Гадни, мръсни копелета! Кой знае, колко момичета са изнесли и колко семейства са затрили през годините. А и дрогата – колко ли деца са се погубили с нея? Този път обаче планът щеше да им се обърка. От страха ми не беше останало и помен. Сега изпитвах омраза и гняв и желание да ги убия всички наред. Гадове!

         - Весо! – провикна се Боро. Чу се отваряне на врата.

         - Да, шефе.

         - Какво става със Стоян, бе? Намери ли го? – ставаше въпрос за Дебелия.

         - Не, шефе. Утрепах се да му звъня, но телефонът продължава да е изключен.

         - Изпрати някой до тях, а ти продължавай да звъниш.

         - Слушам, шефе – каза Весо и затвори вратата след себе си.

         ,,Ще го намериш, ама не и днес, помияр смотан,, със задоволство си помислих аз.

         - Ей, на тоя шибек ще му строша муцуната! Цял ден и цяла вечер не се е появил! – каза ядосано Боро.

         - Запилял се е на някъде с мотора – чух да казва четвърти глас. Изтръпнах! Този глас никога не бих го забравил. Беше ми се набил в съзнанието. Гласът на човека, който смятах, че може да помогне в намирането на Нора. Гласът на лейтенант Стоев. Исках да кажа на Вичонти, но ме беше страх да не вдигна шум. Деляха ни само няколко метра от тях все пак.

         - Ще го запилея аз! Така ще го запилея, че… - закани се бандита. – Стоев, какво става с онези двамата леваци? Не ги ли намерихте вече? – явно питаше за мен и за Джилянов.

         - Не са ги намерили още. А и нали знаеш, че не аз водя  разследването – каза Стоев. – Тонков се разправя с тях.

         - Опитай се да разбереш какво става. Не искам да бъдат арестувани, ако ме разбираш правилно?!

         - Ако разбера нещо, ще ти кажа, знаеш. С Тонков трябва да съм внимателен, изобщо не е за подценяване.

         - Толкова ли не можахме да го купим тоя мисир? Много е алчен или е много честен?

         - Второто – поясни Стоев.

         - Ех, Красьо, Красьо – с нотка на съжаление каза Боро. – Защо всички куки не бяха като теб и като Кръстев. Тогава всички щяхме да се радваме на безпроблемен живот.

         - Абе, Боре – обади се шефът на митниците или Кръстев, както стана ясно, че се казва – ако всички са като нас, как ние ще разберем, че сме богати, бе? – и гръмогласно се засмя. Останалите се засмяха с него.

         - Ей, ама и вие митничарите сте едни ебалници. Нали, Павка? – каза развеселено Боро. – За пари и майките си ще продадете, ей!

         - И бащите си! – през смях каза Кръстев. – Ето, любовницата ми пак иска на плаж в Испания. Палма де Майорка. Аз ако разчитам на мойта келява заплата и в Синеморец не мога да я заведа.

         - Ами много ти е алчна любовницата, бе Кръстев – обади се Техното.

         - Алчна е, да и еба майката, ама все още не съм намерил някоя скромна и да прави такива свирки като нея – и пак започна да се залива от смях.

         Не можех да повярвам. И това бяха хора, които трябваше да пазят населението, границите на държавата ни. Продажни изроди. Стояхме притиснати в сянката на свода и аз не знаех какво ще последва. Вичонти беше пред мен, а зад мен Шопа и двамата държаха оръжията си в готовност. Детективът пистолета, а Шопа пушката си. Аз държах ръката си отпусната на долу и стисках заредената ,,Берета,,. Битката предстоеше.

         - Абе, Боре, – чу се пак гласа на Кръстев – няма ли да ни дадеш да изпробваме новата стока, преди да изчезне от нашата мила татковина?

         - Като те гледам колко си пиян, едва ли ще успееш да го вдигнеш – каза подигравателно Боро.

         - Ти не бери грижа за мен – продължи да нахалства митничаря. – Дай на чичо едно младичко и ще си говорим тогава – ,,Мръсна гад, долна,, с нечовешка омраза си казах наум аз. Последва кратка пауза преди Боро да извика:

         - Весо! – появи се почти веднага. Явно стоеше пред вратата.

         - Слушам, шефе – чинно каза той.

         - Ще слушаш ми, за какво те е пратила майка ти! – отново Кръстев. Явно се взимаше за голяма работа. Весо не отговори нищо.

         - Появи ли се Стоян? – попита Боро, без да обръща внимание на пияния митничар.

         - Не. Изпратих човек да го потърси, както нареди.

         - Добре. Слез долу и доведи три курви от новите – нареди му Боро. – Нашите приятели искат малко компания.

         - Наздраве за курвите! – обади се отново пияният.

         Притиснахме се плътно до стената и Джилянов вдигна ръката, в която стискаше пистолета си. Всеки момент Весо щеше да мине покрай нас и да ни забележи. За наша радост не успя да ни види. Мина забързано на метър от нас и без да святка лампата, мина през вратата на кухнята. Беше едър мъж. Ами оня долу? Дето лежеше в безсъзнание. Трябваше да действаме бързо. Точно си мислех, че ще нападаме, когато Шопа ни направи знак да мълчим и да кротуваме. Плъзна се по стената и с бързи, но тихи стъпки последва Весо. Вече ми стана ясно какво е наумил. Или поне така си мислех. Не мина повече от десет минути, когато го видяхме да се появява отново на вратата на кухнята с три момичета, които се клатушкаха пред него. Когато мина покрай нас само ни прошепна:

         - Ние сме! – и влезна в осветеното помещение. Ние го последвахме. Джилянов уверено, а аз механично.

         - Аааа, ето ги хубавици… - каза Кръстев и замръзна. Гледаше ни с опулени и невярващи очи. Останалите също се бяха стъписали.

         - Ръцете горе – извика Шопа. – По-бързо.

Онези се подчиниха. Шопа не откъсваше очи от тях, държеше ги на мушка, а погледът му беше страшен. Издаваше такава решителност, че бях сигурен, че ако някой мръдне, щеше да получи куршум. Явно и онези гадове го усетиха това и не помръдваха от местата си. Джилянов беше отишъл до вратата, пред която до скоро пазеше Весо и завъртя механизма на бравата. Вратата се заключи. Всичко се беше развило много бързо и едва сега успях да погледна момичетата. Когато погледът ми се спря на втората от тях, усетих стягане в гърлото. Все едно някой ме беше хванал и ме стискаше с всичка сила. Пред мен стоеше Нора. Или ако трябва да съм точен, нейно жалко подобие. Беше отслабнала много – сигурно с десет килограма. Под красивите ù преди очи, сега имаше големи тъмни кръгове. Погледна към мен и не ме позна. Погледът ù беше празен, като на човек който вече се е предал и му е все тая какво ще става с него. Наведе главата си отново надолу, като едва се държеше на краката си. При другите момичета ситуацията беше същата. Толкова бяха надрусани милите, че едва ли можеха да асимилират какво им се случва.

         - Емо, заведи момичетата в другата стая и се връщай веднага! – каза детективът. Вече беше насочил пистолета си към онези изроди. Веднага изпълних заповедта му. Преведох ги в стаята, в която доскоро се криехме и ги поставих да легнат на пода. Наведох се над Нора и казах:

         - Всичко свърши, слънце. Спасена си! – целунах я по челото и се присъединих към моите приятели. Ако в този момент, някой от онея гадове се опиташе да направи рязко движение, бях сигурен, че щях да го направя на решето. Звярът в мен се беше събудил. От моя страна нямаше да има никаква милост за гадините. Усещах как от погледа ми хвърчаха искри.

         Детективът изкара телефона от джоба си и без да изпуска от поглед престъпниците, набра някакъв номер. Единственото, което го чух да казва, беше:

         - Действайте! – и отново прибра апарата. Не знам на кой се обади, но бях сигурен, че знае какво прави. След това се обърна към групата:

         - Хубава компания сте се събрали – шеф на митницата, лейтенант от полицията и двама трафиканти. Чудесно.

         Онези бяха насядали около масата, на която имаше бутилки с уиски, много видове ядки и сухи мезета. Сега седяха на местата си и ни гледаха така, все едно виждаха призраци. В очите им се четеше страх и ужас. От надменното поведение на лейтенант Стоев не беше останали нищо. Сега се пулеше срещу нас и преглъщаше на сухо. Кръстев беше един отпуснат плужек, късо подстриган с малки свински очички. Държеше ръцете си силно изпъната нагоре и се потеше като нерез. Павел – Техното, също трепереше като лист. Явно не беше толкова смел, за колкото се мислеше. Единствено Боро ни гледаше изпод вежди и беше запазил пълно самообладание. Изпечен бандит.

         -  Кои сте вие и какво искате? – с едва сдържана злоба попита той.

         - Ние сме точно тези, които търсиш и които не искаш да арестуват, доколкото успях да чуя преди малко – тонът на детектива беше абсолютно спокоен. Никога нямаше да разбера как го постига.

         Боро ни измери с очи един по един и накрая каза:

         - Доколкото знам, онези са двама.

         - Значи нищо не знаеш тогава – каза Шопа. Боро стрелна с очи Стоев и оня като забеляза унищожителния му поглед, наведе главата си надолу.

         - Какво? Погрешна информация от лейтенант Стоев, може би? – продължи Вичонти. После се обърна към полицая – Е, лейтенант, добре си вършите работата значи. Или може би сте под прикритие, а?

         Онези мълчаха като путки. Не смееха да помръднат. Гледаха ту към нас, ту към земята.

         - Вижте, момчета – обади се с пресипнал глас Кръстев. Беше изтрезнял много бързо. – Не може ли да оправим нещата? А? Ето ви пари – и побутна плика, който стоеше пред него и който Боро му беше дал по-рано. – Той има и още – посочи към бандита. – Ще ви даде колкото кажете.

         - Ти да мълчиш, свиньо! – изсъска Боро.

         - О не, не. Няма да мълча, Борко – продължи да бръщолеви митничаря. – Нали не мислиш, че ще гния в затвора вместо теб? Всичко ще им разкажа! Всичко! И на полицията ще разкажа!

         Погледна към нас и с умолителен глас каза:

         - Момчета, пуснете ме, бе – започна леко да се надига от фотьойла. – Аз всичко ще си призная.

         - Сядай долу. Веднага – изкрещя Шопа и насочи пушката си към него. Онзи замръзна в полуседнала поза.

         Това леко разсейване даде възможност на Боро да действа светкавично. Той се хвърли зад дивана, на който седеше и извади оръжието си. Шопа реагира веднага и още преди да беше започнала стрелбата успя да се хвърли към мен и да ме свали на земята. Чу се първият гърмеж. Адът беше дошъл при нас. Аз успях да прилазя към една маса, на която имаше някаква статуетка. Бутнах я напред и се скрих зад нея. Подадох ръката си и натиснах спусъка на пистолета. Отката ми отвя ръката като сламка. За малко да го изпусна. Шопа се беше добрал до свода и беше се прикрил зад него. Сега стреляше с пушката си от там. Джилянов беше застанал зад нещо като скрин близо до мен и бълваше огън към дивана.

         - Живи – извика той. – Трябват ни живи!        

         Продължавахме да стреляме. Изстрелите отекваха в мозъка ми като топовни залпове. Замириса на барут, навсякъде се бяха разхвърчали трески и пух. Обстановката беше, меко казано, нажежена. Стрелбата продължи още малко и спря. Всичко това се случи за не повече от минута, но на мен ми се стори цяла вечност. Показах леко главата си зад съборената маса и пред мен се откри гледка, която няма да забравя до края на живота си. Диванът, зад който се криеше Боро, беше станал на решето, навсякъде се беше разхвърчал пълнежът му. Фотьойлът, на който седеше Кръстев, беше празен. Него го видях до вратата, която Вичонти беше заключил. Беше се свлякъл по корем и не помръдваше. Ясно различих дупките в гърба му. Отстрани на този фотьойл, на по-малко диванче, където седяха Стоев и Техното, сега забелязах само Павел. Беше се отпуснал назад и главата му беше клюмнала настрани. Гърдите му бяха обагрени в червено. Беше мъртъв. Стоев не се виждаше никъде, явно се беше скрил, а Боро все още беше зад дивана. В това време се чу силно блъскане по вратата и след секунди тя падна. През нея започна да влиза охраната на къщата с оръжие в ръце и готова за стрелба. Започна се отново. Гърмежите отекнаха в нощта. Аз легнах плътно на земята зад прикритието си и се подадох от единия ъгъл. Насочих пистолета си към една от мутрите и натиснах спусъка. Този път бях подготвен за отката и ръката ми трепна съвсем леко. Онзи извика и се строполи на пода. Убих човек. С учудване забелязах, че не съм загубил и грам от самообладанието си. Дори почувствах някакво задоволство от това. Започнах да стрелям в посока на бандитите и да викам с всичка сила. Натисках спусъка, докато пистолетът не започна да щрака на празно. Патроните ми бяха свършили. Шопа, който беше близо до мен, излезна от прикритието си и тръгна като машина срещу мутрите. Пушката му беше тип помпа, с не знам колко патрона и той само презареждаше и стреляше към тях. Джилянов също му помагаше. След малко стрелбата отново спря. Охраната до един бяха на земята и стенеха. Аз се учудих, бях ги помислил за мъртви.

         - Стоев – извика Джилянов – помагай, бе тъпак. Ченге си в крайна сметка.

         Все още бяхме зад прикритията си с изключение на Шопа. Той стоеше в средата на стаята и беше отпуснал пушката надолу. ,,Какво му става,, помислих си аз ,,Да не му е омръзнал живота,,. В това време той се обърна към мен и аз с ужас забелязах процеждащата се струйка кръв от гърдите му. Той изпусна пушката и запристъпя несигурно.

         - Шопеее – с все сила извиках аз и забравил за своята сигурност, се втурнах към приятеля си. В момента, в който го доближих и протегнах ръцете си към него, той се отпусна в тях и двамата паднахме на пода. Бях с гръб към дивана, зад който се криеше Боро и държах главата на Шопа. Той гледаше към мен с мътен поглед и премляскваше с уста. Джилянов се беше изправил в цял ръст и гледаше към нас с поглед, който искаше да каже, че Шопа си отива. В това време чух зад гърба си:

         - Е,  копелета, май не ви мина номера, а? – Боро се беше изправил и ни държеше на мушка. – Сбогом. Ще се видим в ада!

         Очаквах всеки момент да почувствам как куршум се забива в тялото ми, но в место това чух гласа на Стоев.

         - Боро, пусни пистолета веднага! – лейтенантът стоеше зад него с насочено оръжие към главата му. Боро се извърна с недоумяващ поглед към него.

         - Стоев??? Какво ти става, бе гомнар?! – беше разярен от предателството – Ти на кого вадиш оръжие, бе?!

         - На теб, гадино! Отдавна трябваше да го направя! – последва изстрел. Боро се сдоби с дупка от куршум в челото и се просна на пода като чувал с картофи. Очите му бяха отворени, а лицето му беше застинало в гневно изражение. Изродът беше умрял още преди да падне. С Вичонти погледнахме към Стоев. Той беше отпуснал ръката, с която държеше пистолета си надолу и гледаше към нас.

         - Бях добро ченге – каза той. – Бях много добро ченге. Имах само два порока. Пуших и ходих по жени. Това не се промени и след като се ожених – ние го слушахме, аз на колене прегърнал Шопа, а Джилянов прав, вече нацяло излязъл от прикритието си. – Един ден в службата получих плик, адресиран до мен. Вътре имаше снимки. Снимки на мен и една жена, с която спях. Бяха актови снимки. Така тоя изрод се свърза с мен и ме заплаши, че ако не му правя някоя и друга дребна услуга, ще ги даде на жена ми. Службата бях готов да я прежаля, но семейството си никога. Обичам жена си, обичам и сина си, който тогава тъкмо се беше родил, а сега е на пет годинки – Стоев замлъкна и продължаваше да ни гледа с открит поглед, след което каза:

         - Съжалявам. Съжалявам, момчета, но не мога да се предам – внезапно вдигна пистолета към главата си и натисна спусъка. От другата страна плисна силна струя кръв и мозък и окъпа стената в червено. Стоев се строполи на пода до Боро. С Джилянов гледахме втрещени. В това време Шопа изстена.

- Шопче, тук съм, брат – казах аз и се надвесих до главата му. Опрях бузата си в челото му и започнах да плача. – Всичко ще е наред, само не се предавай. Пак ще пиеме бира на ,,Бумса,,. Нали? – той се закашли и аз погледнах към него. Усмихваше се, после вдигна палеца на ръката си нагоре и ми показа, че всичко е о’кей. Усетих потреперване на тялото му и главата му клюмна.

         - Шопе! – побутнах го аз – Шопе бе!– тревогата в гласа ми нарастваше – Шопеее!!! – извиках колкото ми глас държи и чух изстрел. Тялото ми се стегна. Почувствах силна пареща болка в гърба и погледнах Джилянов. Точно в момента той стреляше по един от охраната, който лежеше на пода и държеше пистолет в ръката си. Успях само да изхъркам, зави ми се свят и паднах върху Шопа. Претърколих се на гръб, болката ставаше нетърпима. Протегнах ръката си към Джилянов и той я пое. Последното, което чух бяха някакви сирени в далечината. После вече нищо не помня.

                                                                                                                            ( следва )