Ограбен живот - продължението

                                                 вулгарен роман - 18-та част

Паркирах пред старата къща, която от вчера се превърна в наша квартира и слезнах от колата. Детектива и Вики ме последваха, като Светльо я беше прегърнал през рамо, но така, че да не й даде възможност да се огледа къде се намира. Бързо отключих вратата и потънахме във вътрешността. Когато влезнахме в стаята, Светльо дръпна старите завеси и светна лампата.

   - Заповядай – обърна се той към Вики и й посочи леглото.

   Тя седна и се заоглежда наоколо. През това време, той взе една чаша от тези, които купихме предния ден и я постави пред нея. Отвори пълна бутилка с водка и й наля.

   - Пийни се и се успокой – поднесе и пепелник.

   Тя надигна чашата и жадно отпи. Вичонти ù доля и се настани на стола срещу нея. Аз седях прав до вратата и само наблюдавах. Беше ми интересно какво ще стане.

   - Кой ти е сводника? – директно попита той. Вики го погледна.

   - Нямам сводник! – отговора и беше рязък.

   Вичонти наведе глава и се усмихна на себе си. Прекара ръка през лицето си и отново я погледна.

   - Хайде да не си говорим глупости. Става ли? Знам, че имаш сводник, знам, че той се отчита на едни други хора, знам и за дрогата, която се продава в бара. Много неща знам, но искам ти да ми допълниш знанията – гледаше я право в очите с онзи безизразен поглед, с който гледаше и мен, когато ме видя за първи път след смъртта на Мимето – Така, че пак ще те попитам. Кой ти е сводникът?

   Вики запали цигара и погледна надолу.

   - Тодор се казва, но всичко му викат Мифунчо.

   - Това соулташака на Саръка ли е? – стреля на посоки Вичонти.

   - Същия.

   - Ето, виждаш ли, че е лесно – каза той и запали цигара – Но мен ме интересува именно Саръка. Искам да ми кажеш всичко което знаеш за него. Къде живее? За кой работи? Има ли семейство? Изобщо всичко за което се сетиш! Давай! – подкани я той и добави – И без хитринки, ако може.

   Последва малка пауза. Вики си допуши цигарата и я загаси в пепелника.

   - Не знам  за кой работи, но често идват ня’кви мутри от София и тогава той се държи с тях, като с шефове. Поне такова впечатление имам. Иначе в Пазарджик, той коли, той беси. Няма семейство, но знам, че има дете, но от коя и къде е нямам идея. Живее в Пазарджик, на центъра в една нова кооперация. Често е по морето през лятото.

   - Бара негов ли е? – попита Вичонти.

   - Да…или поне така се говори. Аз мисля, че не е негов, но…

   - С какво се занимава? Знаеш ли?

   - С всичко, което му носи пари. Дрога, момичета, залагания и каквото още се сетиш.

   - А с убийства? – при този въпрос настръхнах. Вики също го погледна стъписано.

   - Само такива слухове се носят – след малко каза тя.

   - А ти как мислиш? – продължи да пита Вичонти.

   - До колкото го познавам мисля, че без проблем може да убие някой…стига да извади пари от това – в гласа ясно и личеше силната омраза, която изпитва в момента.

   - Май не го долюбваш много тоя Сарък? – усмихна се Светльо.

   - Не работя за него за да го обичам, а за да му вадя пари – остро каза Вики.

   - Нали работеше за Мифунчо? – обадих се аз.

   - А той за кой мислиш, че работи?

   Вичонти ме погледна и ми направи знак повече да не се обаждам. Вдигнах рамене нагоре и се подпрях на касата на вратата. Отново се обърна към нея.

   - Вики, на колко години си? – попита я той.

   - На двайсет и три. Защо?

   - От колко време се занимаваш с тая работа?

   - Веднага след училище…значи пет. И какво общо има това със Саръка? – говореше с раздразнение.

   - Ще ти кажа нещо – каза Вичонти и я погледна право в очите – Аз съм бивш полицай. Бях криминален инспектор. Работил съм по доста случай свързани със сводничество и знам, че рядко има момичета, които се занимават с това, защото го искат. Повечето работят под заплаха. Мисля, че ти си точно от тези момичета.

   Вики го гледаше втренчено и сега, когато разбра, че е бивше ченге, като, че ли се поотпусна още повече.

   - Не искам да се притесняваш, че това, което ще ми кажеш, ще стигне до ушите на онези боклуци – продължи детектива – Просто за мен е много важно да науча колкото се може повече подробности за Саръка и хората около него. Важно е.

   В погледа й се четеше объркване. Попаднала в такава ситуация, тя не знаеше как да постъпи. Не знаеше дали може да ни се довери.

   - Аз не знам повече от това, което казах -  най-накрая проговори тя – Но и за това ще ме пребият, ако разберат.

   В съзнанието ми изплува случката от вилата на Боро. Момента в който видях Нора с онези две момичета да се клатушкат надрусани и сини от бой пред мен. Представих си през какви мъки са преминали милите, а онези изроди искаха да ги чукат в това им състояние. Усетих, как се надига силна ярост и погледа ми притъмня. Чувствах пулса в главата си и започнах да дишам тежко и звучно. Нора никога не ми каза, какво й се е случило по време на отвличането й, а и аз никога не я питах. Това беше забранена тема.

   Сега пред мен стоеше това красиво, младо момиче и се страхуваше да не бъде пребита от онези гадини. Може би, когато се наложи да убивам, трябва да се върна към този случай и тогава, сигурен съм ще се получи. В такъв момент на ярост, с усмивка бих дръпнал спусъка.

   Вичонти ме погледна, но не каза нищо и отново се насочи към Вики.

   - Няма да разберат, спокойно. Просто няма да има от кой.

   - Вие не разбирате нищо – изплашена каза тя – Те знаят всичко! Всичко! А нещата които правят с теб после… - не можа да довърши изречението си. Обгърна лицето си с ръце и заплака.

   С детектива се спогледахме. Той взе отново бутилката с водка и доля в чашата й.

   - Хайде успокой си – протегна ръката си към нея – Ето, пийни малко и кажи какво ти се е случило.

   Тя погледна през пръсти, взе чашата и я поднесе към устните си. Отпи и я върна отново на масата. Запали цигара и избърса сълзите си.

   - Трябва да се обадя…на Мифунчо – каза Вики и извади телефона си. С Вичонти се спогледахме. Той посегна и взе апарата от ръцете й.

   - Какво ще му кажеш?

   - Че съм с клиент за цяла вечер – и като видя, че и двамата я гледаме изпитателно обясни – Вече близо два часа ме няма, а той не знае къде съм. Даже се учудвам, че не е звъннал вече.

   Светльо продължи да я гледа с присвити очи, като, че ли искаше да я прецени, после й подаде телефона и тя набра някакъв номер. Поседя със слушалката на ухото известно време, но нищо.

   - Не вдига – каза тя – Като види, че съм го търсила ще се обади.

   Прибра апарата в чантата си, смукна силно от цигарата и започна да разказва:

   - Когато завършвах училище, се организира един конкурс за  ,, Мис Пазарджик,, и аз като повечето хубави момичета  се записах за участие. Често ми повтаряха, колко съм красива и че трябва да стана модел. Доста момичета бяхме, но за моя радост…или по-точно проклятие, аз спечелих. Беше страхотно. Поканиха ме в офиса на една местна модна агенция за да подпиша договор с тях и ми казаха, че от този момент аз съм техен модел и те ще ми организират участия в конкурси, снимки за списания и какво ли още не. Бях на седмото небе от щастие. Току що завършила гимназия, а вече с работа на фото модел. Кой да знае, че когато подписвам този договор, подписвам присъдата си – тя замълча, а в очите и блеснаха сълзи.

   - Продължавай – подкани я тихо Вичонти.

   - Ами, какво да продължавам. То е ясно! Участвах в няколко ревюта, но всички бяха в нощни заведения. Рекламирахме бельо. Участвахме всички момичета, които сме спечелили конкурса за ,,Мис,, в даден град, който се организираше от една софийска агенция. Имахме и няколко фото сесии, като ни казваха, че са за модни списания…в последствие се оказа, че са за каталог по които да ни избират разни дедита. Един ден ми се обадиха от агенцията и ми казаха да отида в офиса им. Отидох. Там шефа ми съобщи, че ще има много важен гост на който трябва да правя компания. Изплаших се, но той ме увещаваше, че само трябва да вечерям с него и това е. Да ама не. Клиента, който се оказа шейсет годишен дъртак си поиска секс и се опита да ме замъкне в хотела си. Аз успях да се отскубна и избягах. Прибрах се в къщи. После…Ох…за после не искам да си спомням – тя заплака. Усетих болка в пръстите на ръцете си, погледнах ги и видях, че неусетно съм стискал юмруци до побеляване. Погледнах към Вичонти. Гледаше ме. В погледа му се четеше онази тиха ярост, която бях виждал само два пъти преди. Във вилата на Боро и след смъртта на Мимето, когато каза, че ще избие всички виновни за това.

   Когато Вики се поуспокои, Светльо каза:

   - Не е нужно да разказваш повече. Ясно е какво се е случило после.

   - Те са изроди…Изроди! Разбираш ли?... Пред нищо не се спират – момичето още хлипаше и подсмърчаше срещу него – На следващия ден бях с приятелки на кафе и те дойдоха. Спряха с една кола пред заведението и ме вкараха в нея. Пред всички. После ме вкараха в някаква къща и ме биха. Навсякъде без лицето. Изредиха ми се и за капак ми казаха, че ако обеля и дума затова, семейството ми ще пострада сериозно. Аз имам сестра с три години по-малка от мен. Тогава беше на петнайсет. Казаха ми, че ако още веднъж се опитам да избягам, ще я продадат в чужбина. Какво можех да направя? – тя отпи от водката – Така станах тяхна робиня…вече пет години.

   Настана тишина. Горкото момиче. Ето какво е щяло да се случи с Нора, ако не я бяхме спасили. Даже и по-лошо. Щяха да я изнесат в Турция, а от там, кой знае на къде. Шибан живот да му ебеш майката! Шибан живот!

   - Кой стои зад тази агенция? – наруши тишината Вичонти.

   - Саръка! Кой друг?! – отговори Вики – Нали ти казвам, че в Пазарджик нищо не се случва без негово знание.

   Детектива изкара бележника си от задния джоб и попита за името на агенцията и къде се помещава. Разпита я колко хора работят в офиса и когато разбра, че са само секретарка и собственика се подсмихна. Записа това което му каза Вики, както и нейния номер и отново прибра тефтерчето в джоба си. Отмести завесата от прозореца, колкото да надникне навън. Вече се развиделяваше. Започваше деня на неделята. Той изкара още банкноти и подаде две на момичето. Тя го изгледа учудено.

   - Ще те закарам до някоя пиаца и ще си хванеш такси до Пазарджик. Онези пари ги задръж, за да е ясно, че наистина си била с клиенти. Ако искаш кажи, че наистина си била в Пловдив в частен апартамент – погледна я от упор в очите – Излишно е да ти казвам, че ако разкажеш на онези лайнари, какво точно се е случило ще си го отнесеш ти. Бъди разумна и забрави за този случай. Нали?!

   - Да – каза тихо Вики и прибра парите.

   - Добре. Хайде да тръгваме тогава.

   Той ми направи знак да излезна първи и ме последва. Отново прегърна момичето, така, че да не и дава възможност да се огледа и се шмугнахме в колата. Каза ми да карам към някоя по-далечна пяца и аз потеглих. След около двадесет минутно шофиране спрях до една спирка в квартал ,,Каршияка,, където имаше наредени таксита.

   - Така – каза Вичонти – Тръгвай сега и умната.

   Обърнах се към тях. Вики го гледаше и може би така ми се стори, но в погледа й като че ли имаше благодарност. Тя отвори вратата, но преди да слезе каза:

   - Не знам за какво търсите Саръка, но ако е за това за което си мисля…Успех!

   Слезе от колата, тръшна вратата след себе си и се отправи към такситата. Качи се в едно от тях и потегли. Ние останахме загледани след него.

   - Какво мислиш – попитах аз.

   - Мисля да ходим да се наспим – каза Вичонти и се премести на предната седалка – Карай към вас.

   - Аз питам, какво мислиш за Вики? – дадох мигач и се включих в движението. Булеварда беше пуст, като изключим няколкото ранни автомобила, които бавно се предвижваха по пътя.

   - Няма и дума да обели пред онези за нас, ако това питаш.

   - Сигурен ли си? – с недоверие попитах аз.

   - Освен ако не й е омръзнал живота, да. Сигурен съм!

   Той нямаше предвид, че не ние ще й направим нещо, а че онези, като разберат, че ни е разказала за тях, ще я пребият или Бог знае още какво могат да й направят. Имаше логика в това.

   Паркирах пред квартирата (която скоро трябваше да напусна) и слезнах от колата. Вичонти се прехвърли на шофьорското място и каза:

   - Почини си добре, а довечера ела в къщи да пием по едно.

   - Добре, като стана ще ти се обадя.

   - Хубаво. ‘Айде тогава, до после – каза той и потегли.

   Прибрах се и веднага легнах. Умората си каза думата и аз заспах на момента. Когато се събудих, часовника показваше малко след три часа. Навън беше един прекрасен слънчев неделен ден. Излезнах на терасата и запалих цигара. Хората се разхождаха по улиците, децата играеха и навсякъде беше зелено. Как исках и аз сега да се разхождам с Нора покрай гребната база, държейки ръката й. Бяхме го правили десетки пъти преди. Разхождахме се, после сядахме на някое капанче да изпием по бира и отново продължавахме. Тя все ми показваше нещо. Я някаква птичка, я някакви цветя, които растяха на полянката отстрани или пък кученце, което се разхождаше със стопаните си. Обичах си ги тези разходки. Бяха изпълнени с чувства. Изпълнени с любов. Бях без нея от толкова скоро, а имах чувството, че е минала цяла вечност. Тежеше ми. Много ми тежеше.

   Допуших цигара си, облякох се и се отправих към майка ми. Когато влезнах в апартамента я сварих да си седи на диванчето и с интерес да гледа поредния сериал. Като ме видя спря звука от дистанционното и каза:

   - ‘Айде, бе Емиле. Къде ходиш? Два дни не съм те виждала.

   - Работя и спя бе майко. Къде да ходя искаш?! Ей сега ставам – казах аз.

   - Е нали си само през деня на работа? – попита тя.

   - Снощи колегата не работи и аз излезнах през нощта. Събота вечер нали знаеш, че има работа – излъгах аз.

   Седнах до нея и си поприказвахме. Пита ме как е бабата на Нора и кога тя ще си идва. Излъгах я, че ще поостане по-дълго при техните и й казах да не се притеснява. Побъбрихме си още малко и аз реших да тръгвам. Казах й, че ще се разходя малко и излезнах от апартамента. И наистина се разходих по базата. Беше ми едно тегаво такова, едно ник’во. Докато се разхождах се обадих на Вичонти да го питам, кога ме иска при него.

   - Ами ако искаш и сега ела – каза ми той.

   - Добре, да нося ли нещо? – все пак щяхме да пием.

   - Само себе си…а и една сода.

   - Добре идвам, ‘айде – казах аз и прекъснах връзката.

   Сетих се, че последните пари които имах в себе си ги бях дал на Вики и се запътих към квартирата. Взех последните сто лева от тези, които бях успял да спестя и си поръчах такси. Пет минути след това вече пътувах към апартамента на Вичонти.

   Седях на добре познатия диван и за втори път чукнахме чашите си със Светльо.

   - Наздраве – каза той и отпи, аз го последвах.

   Боднах от нарязания колбас пред мен и попитах:

   - Какво смяташ да правим от тук на сетне?

   - От тук на сетне, Емо, започва екшъна, братле. От утре вече ще стане страшно.

   - Какво имаш предвид?

   - Ще ти кажа – той отпи глътка водка – Слушай сега…

   Започна да разказва за плана, който имаше. Не пропускаше и най-малките подробности. Колкото повече го слушах, толкова повече взех да се притеснявам, но така или иначе знаех, че ще се стигне до там и нямах никакво намерение да се отказвам. Гадовете трябваше да умрат и толкова! В крайна сметка това беше и нашата цел. Когато завърши разказа си ме попита за последно:

   - С мен ли си?

   - Плътно! – без дори да се замисля казах аз.

   Той подаде ръката си през масата и аз без да се колебая я поех. Силно сключихме длани. Освен искрено приятелско здрависване, това ръкостискане беше и договора между нас, че никой, никога няма да остави другия сам!... Освен разбира се, ако не умре!

   След като беше ясно какво ще се прави, ние се отдадохме на странични разговори, но винаги при нас се връщаха имената на Шопчето, на Мимето и на Нора. Двама от тях за съжаление вече покойници. Даже трима ако питате мен. С това, че Мария беше бременна ставаха трима…Лека им пръст на милите!

   Продължавахме да пием и да си говорим, но когато наближи единайсет часа, Вичонти каза, че е хубаво да се спираме и да лягаме. Предложи ми да остана при него тази вечер, защото утре, рано сутринта щяхме отново да пътуваме към Пазарджик  за да преведем първата част от плана си в действие.

                                                                                                                                      ( следва )