Топъл зимен ден. Слънцето грееше. Лек ветрец накланяше клонките да се прегърнат. На пейката пред старата къща седеше Генчо. Отдавна пенсионер, той излизаше при хубаво време пред своя дом. Бе се замислил за някои неща оот миналото, когато чу глас:
- Добър ден, Гена! Да седна до теб за малко.
Приятелят му от младини Слави се облегна на двете дъски. Погледна към Генчо и каза:
-Какво правиш? Все същото ли?
-Какво да правя, не виждаш ли? Човъркам си в земята с тази пръчка, на която се подпирам. Излязох да се порадвам на слънцето, че то все затворен не е работа. Ти какво правиш?
- Аз знаех, че ще си тук - каза Слави. - Затова и дойдох. Ей така, да си поприказвам малко и аз с човек.
Двамата старци помълчаха няколко минути.
- Славе! - каза Генчо. - Не е за приказване, Славе. Едно време какви мъже бяхме! Работехме, за да изучим децата, да ги възпитаме. Къщи построихме на по два етажа, за да сме заедно. Сега и двамата с теб живеем в по една стая.
- Че и огради направихме, за да си пазим имотите. Беше то, беше. Едно време.
Една муха кацаше по лицата на възрастните мъже. Кокичета кокетно показваха новите си прически и се надяваха някой да им обърне внимание. Генчо се усмихна и каза:
- Всеки си човърка нещо. Ние с теб с пръчките по земята. Младите в телефоните си. Виждаш ли как времето използва едни и същи неща?
- Да, Гена! - отговори Слави. - Поне обаждат ли се децата ти?
- Колкото да отбият номера звънят. И гледат все набързо да затворят. Имали работа. Бързали. Аз се чудя какво да ги попитам. Само и само да поостанат още някоя друга минута на телефона. Защото ми е хубаво да ги чувам. А и да си говоря с тях.
- И моите деца са така - каза Слави. - И ние сме били млади. Но не помня да сме бързали чак толкова. Строили сме. Работили сме по ниви след като се връщахме от завода. През почивните дни. И не сме бързали. Винаги се уважавали старите. Буйни глави бяхме. Не ни се слушаха много съветите им. Но сега се замислям, колко прави са били те.
- Е, то и нашите деца ще стигнат до тези изводи.
Слави стана от пейката. Подаде ръка на Генчо да го изправи. Отидоха до оградата на къщата. Подпряха се на изправените дъски. Генчо се усмихна и каза:
- Направих тази ограда като бях млад. Тогава повечето време ми минаваше навън. В работа. Сега е обратното. Вече съм от вътрешната страна.
- Не тъгувай, Гена! - каза Слави. - Тази ограда е всеки да си знае мястото. Стари хора сме. Строили сме, когато сме били млади. Тогава пак имаше огради. Строени от нашите родители. Нека си знаем мястото и да не упрекваме никого. Младите се борят за бъдещето си. А ние можем само да си спомняме за миналото. Хубава ти е оградата.
Двамата мъже се засмяха. Всеки от тях се прибра в своята къща. Там, зад оградата на времето.

Явор Перфанов
25.02.2023 г.
Г. Оряховица