http://it.youtube.com/watch?v=_0X-GamNY5U&feature=related

Черното Паджеро спря пред сенчестото, квартално кафене и от него се подаде изящен крак, обут в красива, маркова обувка, с около осем сантиметров ток, тънка златна верижка на глезена и само миг след това, седящите на масичките, с отпуснати челюсти мъже, едва преглътнаха, горчивата глътка кафе, разпознавайки в притежателката на този крак с гривничка, Катето... Да, онова Кате...

     Катя помоли за пакетче носни кърпички. С деликатен жест извади една кърпичка и попи избилите капчици пот по челото и нежното мъхче върху горната и устна, нежно разтворена и очертана, с едва забележима червена линия около перленото, близо до телесния цвят, червило. Юлското слънце напичаше така силно, че дори гъстата лоза, с едри гроздове, надвиснали апетитно над масите, пред малкото квартално кафене, не спасяваха от отразяващата се топлина в нажежения асфалт.
    Пчели вече жужаха над главите на клиентите, пробиващи с хоботчетата се узрелите зърна. Кафето беше готово и Катя отпи внимателно, с отработен в годините навик, подчертаваща нежната извивка на устните й и предпазваше целостта на червилото. Въздъхна тежко и погледна с красивите си уморени очи Милена. Беше станало традиция да разпуска под лозата на кафето. Двете жени не се познаваха. Не знаеха нищо една за друга, но на Катя и беше много приятно след работа да се отбива в кафенето на Милена. Изпушваше 2 цигари. Пиеше кафе, казваха си по някоя и друга дума и така разтоварена и успокоена след неприятния ден в онази евтина кръчмица, средище на кварталните зевзеци от не бедния Лозенец, за 120 лв. на месец и обяд с бира и кафе, търпеше солените шеги и похотливите им погледи.

- Миленче, толкова си хубава. Аз ако имах твоята визия и находчивост, никога нямаше да се съсипвам в България.

- Шегуваш се!

- Познавам те, ти не би го и помислила. Мои две колежки, заминаха на вън чрез фирми и доста соленичко плащане. Сега получават за една седмица такива заплати, каквато ти си докарваш в собственото ти кафене за цял месец.

- Не зная колко си мислиш, че си докарвам на месец!

- Виждам моя шеф. Хем на каса се засичаме с колежките и пак успяваме да си откраднем. Като се заредят проверяващи органи с какво ли не им пълни торбите. Все са ненаситни. Усмихва им се горкия иначе все ще се хванат за нещо и ще запечатат заведението, а с него се издържа семейството му, както и трите сервитьорки, барманката. Вчера дойдоха от районна икономическа полиция, само след един час от Градската, имало сигнал за цигари без бандерол. Затвориха и ровиха един час. Не намериха нищо разбира се и си тръгнаха. Едно извинявай на казаха. Но за този един час, човека изгуби много клиенти. Готовата скара изстина, салатата завяхна. Тотална загуба. Преди няколко дни от ХЕИ, рутинна проверка. Затвориха, гледаха, хладилниците замерваха, в ъглите надничаха, в журнала писаха. Отново отиде един час. Днес от комитета за защита на потребителите... Слава Богу, те не затвориха, само огледаха цените и срокове на годност на продуктите, и те писаха в журнала. За журналите, ти къде ги държиш, като нямаш тук място за кабинет. Шефът ги държи в кабинета си, където в едното ъгълче е малкото му бюро. Цялата останала част е заета си един шкаф, пълен с журнали, документи за годност на продуктите, фактури, касови бележки, документи на работниците... с какви ли не книжа. Да работи ли, с тези неща ли... абе, как имаш нерви за всичко това, Миленче, и си все усмихната и е толкова приятно при теб. Сама продаваш. Видях онзи ден, на оня суяк, от ХЕИ-то как му сложи какво ли не в торбата.

- Това беше от ветеринарната служба. ХЕИ ще е тези дни, има  време.

- Каква ветеринарна служба, Миленче? Ти да не продаваш животни?

- Кате, тази кръчма е извратила мисленето ти. Продавам животински производни. Сладолед и мляко.

- Аха. И си им подотчетна, т.е. за жълтите стотинки, които печелиш от сладоледа и млякото, на него му пълниш торбичката с шоколади и кутия сухи пасти.

- Да, Кате, танто за кукуриго. Той идва веднъж на месеца и печалбата през целия месец от сладоледа, ми я взима той. От цигарите, икономическа полиция. ХЕИ ми взима другото. Добре, че тези от комитета по контрола не идват всеки месец. Всички обаче гледат и мислят, че влача торби с пари в банката. А проверяващите органи са много. Чет нямат. И всички те гледат с ирония. Дори някой си го казва., че само който не работи, той не греши. Все ще се намери за какво да се хванат и да съставят акт, или да запечатат кафето за неизвестно време. Нека да сме си приятели. Звучи като онази стара поговорка: - Виж какво жено, дай да не се дебнем, че можем да се хванем.

- Аз какво ти казвам. Не си хаби младостта и красотата тук. Хайде двете заедно да излезем. Ще се подкрепяме и няма да ни е трудно.

...............................................................................................................................

- Миленче, помниш ли онзи разговор преди 6 години?

- Помня, Кате. Липсваха ми разговорите с теб. Така изведнъж ми изчезна. Няма как да не си спомням. Хайде, разказвай къде беше. Много си елегантна. Очилата са ти Роберто Кавали.

- Чантата, обувките и гривната също, Миленче. Пръстените и колието ми са на други фирми. Но всичко е оригинал. Красиво и стойностно. Не е от Капалъ чарши -грам злато и 10 гр мед, готов пръстен и уж блести. Кич.

- Виждам. Имам верен поглед и мога да преценя. Разказвай.

- Не ми беше лесно. Много сълзи изплаках. Когато ти предлагах да тръгнем заедно, аз вече бях организирала всичко. Моите приятелки ми бяха оставили телефоните и адресите на няколко фирми, набиращи работнички за Испания, Португалия, Франция и Италия. Не поставяха възрастова граница и бях спокойна , че няма да се намеря някъде, като сексуална робиня. Те работеха не приятна, но почтена работа и не се оплакваха финансово. Една от тези фирми набираше работнички за Испания. Записах се, платих капаро за да ангажират работа за мен и в четвъртък тръгвах. В понеделник, когато говорихме за последен път с теб, аз си бях уредила сметките с шефа, бях капарирала и спокойна, бях напуснала кръчмата. Ако ти ми беше казала Да, вземах те с мен. Защото ми казаха, че има места и не е късно да уредя и някоя приятелка, с която да си помагаме. Само ти не беше семейна и си решаваше живота сама. Казах ти го, но знаех и отговора. Ти беше повярвала в твоето кафе и бъдещето ти с него.

- Кате, и в четвъртък тръгна без да се сбогуваш?

- Аз и с мама не се сбогувах, за да не ме спре.

- За каква работа тръгна?

- Е, не търсеха за директори. Говорехме, че ще поддържам хигиената в една вила, в едно с градината, за 1300 долара.

- Стига бе. Не е вярно!

- Да. Тръгнах. Моите 120 лв., в едно с обидното поведение на пияниците, можех да ги захвърля много лесно. Качих се на Автобус за Испания заедно с още 11 жени и представител на фирмата. Пристигнахме след повече от 40 часа пътуване. Не бяхме на себе си от умора. Автобусът е комфортен. С климатик и телевизор. Гледахме и видео, но 40 часа път е много. Спирахме по автогриловете за отдих на всеки 4 часа. Храна, вода и кафе, не ни липсваше. Видях половин Европа, но тялото пищеше от умора и висящите ми от седалката крака се бяха издули в глезените, неимоверно. Най-после пристигнахме в града, в който беше работата за мен и още две жени. Автобусът отмина с останалите пътници и връзката ми с България, познати и сигурност, се стопи като изчезващите в далечина светлини. Чакаше ни Иван, българин, живеещ от 3 години в града. Платихме му по 150 евро, такава беше уговорката и тръгнахме с тежките куфари и двойно, по-тежки крака. Минавайки покрай новостроящ се блок, строителите подсвирнаха, Иван се усмихна и каза, че тук, ако не се подсвирне след жена и не и се направи комплимент, е голяма обида. Така, развеселени, се озовахме пред малка, кокетна градинка, с огромни палми, непознати, отрупани с цветове храсти, красив фонтан, на който в средата вместо скулптура, на постамент имаше трилистник, същото това цвете, което имаше по 3 големи листа, а когато местех саксията на слънце, подхранвах го и го обгрижвах, изкарваше и по 7 листа. Същото това растение, с много издънки и безброй листа, зеленееше в центъра, обливан от разхлаждащите пръски вода и в този момент му завидях от сърце и душа.

- Кате, ти сядаш тук на тази пейка. Аз да заведа Ваня и Елена до другата пресечка, че с техните работодатели вече имам уговорка да чакат и закъсняваме. Твоя е на работа и ще дойде след един час. Има време. Ще се върна и ще му позвъня отново, да потвърдя, че го чакаме.

Така успокоена, седнах с облекчение на сенчестата пейка и заразтривах подутите си глезени, мечтаейки за душ и меко легло. Не можех да откъсна очи от екзотичната природа и забързаните хора наоколо. Две дечица се скараха за нещо, едното се разплака и младата жена с тях ги помиряваше, влюбена двойка се целуваше, забравила за околния свят, а възрастен дядо с бастунче завъртя мнително с глава и се усмихна хитричко с блеснали очи. Извадих последния останал ми сандвич и кутийка кола. Реших да се подкрепя и освежа, защото сигурно щях да се притесня при новите хора и няма да мога да вечерям. Така се разсейвах и бях щастлива от красивата обстановка, в която се намирах. Нямаше да ми липсва луксът на моята столица, нито хората, след като науча езика тук. Поведението им е като на сънародниците ми. Дори децата се карат и плачат като нашите. Погледнах часовника и с ужас установих, че толкова съм се разсеяла и не съм забелязала, че Иван го няма все още, а са изминали един час и двадесет минути. Станах и се разходих. Нямаше голяма видимост към посоката, в която беше тръгнал. Страхувах се да се отдалеча, да го потърся, за да не се разминем. Къде ще го търся, я да си стоя, той ще дойде. Седнах, но вече не откъсвах поглед от часовника. Стрелките летяха, минаха повече от два часа, Иван не се показваше от никъде. Сърцето ми заби тревожно, буца заседна в стомаха ми. Имах 10 евро в джоба си и нищо повече. Той беше единствената ми връзка с околния свят. Не знаех и думичка друг език освен моя роден и малко руски. Когато измина и третия час, вече знаех, че никого не чакам. Знаех, че няма нищо осигурено и съм измамена, така както бях чувала за много други измами. Бях изплашена и се чувствах унизително. Треперех цялата и се почувствах като животно в несвойствена обстановка. Никога не съм изпитвала такъв ужас и не зная дали може да съществува нещо по-страшно от ситуацията, в която бях. Инстинктивно тръгнах към строежа. Не зная защо, някак тези мъже, които подсвирнаха след нас, сега ми се струваха едва ли не като стари познати. Вероятно защото седейки там, на пейката, с куфара и болката си, никой не ме забеляза, а те ме бяха забелязали. Приближих строежа, дадох си сметка, че вероятно е краят на работното време, защото няколко мъже се миеха на чешмичка, а други, вече в чисти дрехи се смееха, вероятно разменяйки си шеги. Както и преди малко на пейката, никой не ми обърна внимание. За никого аз не съществувах. Това отприщи сълзите ми, седнах на бордюра и заплаках. Не знаех какво правя. Не си давах вече сметка за нищо. Седях и плачех, без мисъл в главата си. Беше ми празно, дори страха си беше отишъл. Почувствах една топла ръка да докосва рамото ми и изведнъж всички страхове, събрали се в едно, ме свиха на топка, поглеждайки до себе си едър, мургав мъж, с приветливо лице и усмихващи се очи. Заговори ми нещо, но аз не чувах думите, а от очите , пълноводни реки се изливаха. Пак ми заговори нещо и аз се сетих да кажа:

- Булгария, Булгария.

- Гавариш па рускава? - Попита той и аз сякаш брат си до мен видях. Заговорих набързо каквото знаех на руски. Оказа се, че той е румънец и вече две години работи в града. Не знаеше добре руски, аз също, но с крака с ръце, изяснихме се. Много се смя , като разбра как съм дала на Иван 150 евро и съм останала да го чакам. Каза, че със сигурност и двете други жени го чакат някъде. Аз не бях помислила за това. Сега вече нещата си дойдоха на мястото. Естествено, той взе парите и ме заряза, някъде е зарязал и тях. Ревнах отново. Сега вече от безсилие пред собствената ни наивност. Толкова лесни жертви бяхме станали. Как е възможно едно човешко същество да постъпи така. Беше толкова усмихнат, вежлив, открит. Не можех да си го обясня. Новият ми познат се казваше Марко. Стана му ясно от прекалено големия му опит, че ситуацията е катастрофална. Взе куфара и каза, че ще отидем до църквата, която е в центъра на града. Ще говори със свещеника. Те имали общежития, настанявали там бездомни хора. Хранели ги и им помагали да си намерят работа. Страхът ми се постопи. Откъде минахме, как стигнахме до църквата, колко време вървяхме, не помня. Когато се изправих пред огромната катедрала с прекрасна архитектура, от бял камък, не вярвах на очите си. Аз, моето нещастие и тази красота. Само затаих дъх, прекръстих се и се замолих. Марко ме побутна напред и каза, че трябва да побързаме, защото ще започне вечерната меса и няма как да говори с отеца. Оказа се прав. Бяхме приети от отец, с приятна външност и меко, успокояващо излъчване. Не разбирах какво си говорят. В началото отеца гледаше с мекия си поглед и учтиво кимаше с глава, а топката в стомаха ми се разтапяше. След това погледът му стана тъмен и дълбок. Устните му се извиха в стегната твърда форма и аз погледнах изплашено Марко.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...