http://it.youtube.com/watch?v=PrFHFnioS9Q&NR=1

Уловил безпокойството ми в погледа, отецът сложи меката си ръка на рамото ми и се усмихна насърчително, посочи една пейка в близост и се отдалечи от нас. Топката отново се сви в стомаха ми, но не посмявах да поглеждам Марко. Давах си сметка, как изглеждам и какво може да се предполага. Сърцето ми беше готово да разкъса тънката ми блузка и да изскочи на свобода. Почувствах мускулестите пръсти на Марко върху ръката ми и забих още по-дълбоко поглед. Разваленият му руски само стегна в болезнен обръч гърдите ми.

- Не се страхувай. - Успях да си преведа.

- Отецът каза да изчакаме, сега ще дойде една от сестрите, помощнички в Каритас и ще те заведе в общежитието. Той ще позвъни по телефона и ще уреди всички подробности. Аз зная къде е общежитието, утре ще дойда да те видя.

Не вярвах на ушите си. Един работник от постсоциалистическия лагер, който нищо не ми дължи, прие мен, непознатата, и ето, че имам подслон и сигурност в една толкова далечна държава. Сънародниците ми, на които платих 6 от месечните ми заплати, ме захвърлиха, като употребена и не нужна вещ. Не зная побира ли се такава информация в нормалните, човешки възприятия, или не, но на мен ми се случваше и аз трябваше да реагирам. Стиснах Марко за ръката и го помолих да ме извини за всичкото причинено безпокойство. Казах му, че когато се устроя ще се реванширам, но сега да остане с мен до момента в който наистина съм настанена. Умирах от страх. За първи път от запознанството ни, той се засмя и блеснаха два реда красиви, здрави, бели зъби, под месестите му устни и две дълбоки трапчинки украсиха страните му. Блясъкът на маслинените му очи, стана сравним само с течно, черно злато, а искрите които захвърчаха, накараха да трепне в мен нещо неосъзнато, там дълбоко и съвсем не на място и във време.

- А тъй що, даверилась меня, савершенно, незнакомий. Ай, ай, ничево харошава не ажидай!

Засрамих се много и от очите ми рукна нов порой сълзи. Това само предизвика, изблик на нов смях. Осъзнавайки обаче, че е в църквата и хората вече бяха запълнили почти всички свободни места, Марко се наведе над мен и ми пошепна:

- Не бой ся, мне сам Бог праводил.

Не успях да се усмихна на шегата му, защото до нас се изправи една млада африканка, облечена в монашески дрехи и заговори Марко. След кратка размяна на информация, той се сбогува с нея. Подаде ми ръка за довиждане и обеща, утре след работа да се отбие да ме види. Монахинята ме поведе към близката автобусна спирка. Когато се настанихме в автобуса, се сетих, че нямам билет и не мога да го обясня. Тогава видях усмивката на красивото черно лице пред мен. Показваше в ръка два билета и се опитваше да насочи вниманието ми към нещо като перфоратор, в което се пъхаха билетите един по един и в края на празното им поле се изписваше датата и часа на качване. Посочи ми, че на самият билет е изписано, че важи за 90 мин. Не разбирах какво иска да каже, но разбира се се усмихвах. Виждах, че автобусът се движи по красиво оформените булеварди, между огромни дървета , до чиито дънери, с широк диаметър оградена земя, се гушеха различни декоративни, живи, цветя. След завоя навлязохме в друг булевард, на когото от двете страни се редуваха красиви старинни сгради и през около 3 метра ( по моя преценка) шпалир от портокалови дръвчета, с плодове, греещи с оранжевия си цвят като цветни фенерчета. Всичко изглеждаше приказно красиво. Хората се движеха спокойно. Виждах само щастливо усмихнати лица и горди осанки. Модерни мъже и жени, усмихнати, влюбени младежи и нито една угрижена физиономия. Докосването на мъничката черна ръка, с идеално поддържан маникюр, ме извади от унеса. Монахинята позвъни (както беше практика) и когато наближихме спирката, автобусът плавно спря. Всеки желаещ да слезе, пътник, трябва да позвъни предварително, за да знае шофьора, че трябва да спре на следващата спирка. Когато пък очаквате автобус, при идването на вашия номер, трябва да вдигнете ръка, с което уведомявате шофьора, че сте негов пътник, в противен случай няма да губи времето си да спира. Слязохме и пресякохме булеварда, на отсрещната му страна трябваше да изчакаме друг автобус. Чувствах се неловко, стоейки до тази мила, млада жена и не бях в състояние да и кажа две мили думи. Срамувах се от невежеството си, защото си представях как тя знае поне още 2 езика, освен испански. Очите ми се пълнеха с красивите витрини на чисти, елегантни заведения и кокетни магазинчета, с дрехи, с цветя, с плодове и зеленчуци. Всичко беше като на картина. Подредено, сякаш се бяха явили на конкурс за красота и естетика. Такъв екстериор, имаше в София само търговската улица Витошка, но цените й биеха в пъти, тези тук. Автобусът ни пристигна. Настанихме се удобно на удобните седалки. Чисто и без нито една драскотина. Погледнах озадачен, спокойно седналата до мен монахиня. Тя извади отново билетите и ми посочи отново написаното 90 мин. Едва тогава си дадох сметка, че с това билетче, струващо 0.50 цента, с отбелязани вече, дата и час на ползване, можеш да смениш колкото си искаш автобуси, не се налага да ползваш нов билет, този е в сила 90 минути. Цивилизовано. Нямам коментар по случая. След 20 минути пътуване слязохме в едно много приятно местенце. Две срещуположни кафенета, с множество маси и стотици мънички хапчици с какви ли не кремове. Отправихме се в еднопосочна, пресечна улица, по която от двете и страни растяха олеандри, високи по 2-3 метра, отрупани с различни видове цветове. Затаих дъх пред тази гледка. Клоните с ароматните си цветове почти докосваха косите ни. За мен, столичанката, беше невероятно, че нямаше окършени клони, че всичко си беше идеално оформено и красотата не нарушена. Уличката беше жива, с множество движещи се хора и малък поток автомобили. В двора, зад метална ограда, каквато наоколо се виждаше и около другите блокове, имаше широк двор, с множество пейки, под сянката на огромни Магнолии и 2 маслинени дървета с дебел около 3 м в диаметър дънери и напукана кора. В дъното имаше бор с много странна (за мен) форма. Позвънихме на първия звънец, веднага се чу щракване и вратата се отвори. Влязохме в двора и вратата автоматично се затвори зад гърбовете. Звукът ми се стори като щракване на капан и изигра лоша шега на опънатите ми до краен предел нерви.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...