/Да не се чете от моми-врачанки!/

Как една баба спаси девствеността ми от похотливите секси агресивни врачанки

В Софрониево спахме. Разпределяха ни по къщите, но доста от нас имахме роднини там, та сами се оправяхме. Аз тръгнах да диря една къща. Описаха ми я, знаех кого да диря. Сестра на баба ми, омъжена там. Щеше да е обидно да мина и да не отида у тях. Поне тогава в нашия край. Днес… Друго е…

Влизам в двора, посреща ме една баба. Баба – тогава, сега си мисля, че е била бая по-млада от моята възраст в момента…

Вика ми: „Момче, объркал си се. У нас настаниха едни момичета вече…“

Защото тогава хората с радост посрещаха походниците. Разпределяха ги предварително по къщята. Най-вече ни настаняваха на втория етаж. Типично нашенско – в мазата е жилището на стопаните, горният етаж е за гости и роднини. Лъскав, с нови мебели, с чисти чаршафи, чакащи добрите близки…

И права беше бабата /лека й пръст!/, но аз казах, че съм внукът на баба Сава и тя направо се разтопи. Вкара ме в мазата, сложи ме на масата, заразпитва ме за нашите…

После се сепна – ама имало само селска манджа, изненадал съм ги, така че да бягам до центъра, дядото бил кебапчия, таман печал и продавал там…

Отивам на центъра, виждам кебапчията, веещ картон над скарата, наоколо убийствена миризма, маса народ лапа юнашката. То храна имаше осигурена, ама върви устискай на аромата…

Представям му се. Просто си казах името. Напълни един плик с кебапчета – ей така, ни документ иска, казва му едно момче, че е еди-кое си, това е достатъчно…

Българско село, онова време, други хора…

Та се прибирам в къщата. И чувам странен шум до чешмата. Тъмно. Опитвам се да се вгледам, чувам мъжки глас:

-     Няма страшно, бръсна се… Обадих се на стопанката…

Тъмница! И се бръсне?

Питам, естествено. Обяснява ми – като отида в казармата, ще се науча да се бръсна и на тъмно, и на сухо…

Вярно – научих се. Полезно е. Особено сега с тия невиждащи очи…

Бабата ме посрещна, сложи масата истински, аз лапам и заспивам. Уморително ходене беше. Пък и ние не се движехме равномерно, а ту напред, ту назад, догонваш колоната, отиваш при някого… Брауново движение на юноши. Тогава още нямаше пубери, не ни тормозеще тая болест – пубертетът… Просто шашави млади…

Бабата забеляза, че задрямвам с кебапче в устата и вика:

-     Ела горе, постлала съм ти. Има едни момичета от Враца, ама те щели да излизат…

И в тоя момент те идват. Напъпили, та ще се пукнат… Оглеждат ме хищно. А врачанките – поне по мое време – се славеха с агресивния си апетит за мъжко… Та ако ще недоузряло…

Веднага се запознаха, оцениха, прецениха… Харесаха ме. Което означава, че имаха добър вкус…

И викат:

-     После ще ходим на едно събиране наблизо. Ще дойдеш ли?

М, чи как! – както викахме на ония години…

Тръгнаха да се видели с някакви, рекоха, че ще дойдат да ме вземат. А аз отидох да отдъхна за малко…

Малко, малко – събуждам се на заранта…

Дядото пак го няма – пече кебапчета за закуска, жътва е сега, пейте, маши…

Бабата ме нахрани, изпрати…

А момичетата ги няма…

Така и не ги видях до края. Е, над 5 000 души бяхме, казаха ни.

Но можеше да ме намерят…

След години разбрах. Бабата разказала на сестра си, тя на нашите. Усетила апетитите на момиче-врачанки и решила да опази момчето. /Що, ма…/ Те се върнали, ама вече им било организирано преместването в комшиите. А дядото с учудване спал на горнтия етаж, където не бил влизал от години. В другата стая – до кревата, където съм хъркал увит като буба /според разказите/

Само и само да опазят моята свещена девственост…

Тогава успяха…

Де бяха по-късно…

ОКОЛО