Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чисто бял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер ...