Посветих го на опитите да се себепознаем, за да ни видят другите, но най-вече посветих на приятелите... Знам, че тези приятели, които съм нарекла свои, не са забравили къде е пътят за към мен и колкото и да ги отдалечава времето, по правата, най-кратката допирна, ще построят отново мост. От моята страна все още му стоят основите... Забравих ли, когато сядам с пръстите върху клавишите, да разсъждавам и за себе си? Приятелите оредяха... навярно също като мен забравили или на пощальона чантата е скъсана, а той - отдавна в пенсия и никой не приема да работи пощальонската му работа.
Последната мъгла притича през листата на липите и меко се изля в коритото на шумното крайречие. Небето е изпънало копринената синя риза, държи в ръка букет с балони, рубинени на цвят и перлени и търси си илика на ревера. Дали си мисли необятното, когато пише с буквите на времето, на себе си ли прави описание или оставя ги на нас, задавайки така загадки?! Всеки сам проявява съдбата си, като живее.
Да кажем, веднъ ...