Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете сган разбойници. Очите им пълни. Хипнотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забравили глад и жажда, стоят зяпнали, дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от недостижимия си блян, разкрил се пред очите им.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална.
Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там, където не се виждат рововете ù, създава чувство за кацнало малко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Представете си я, а сега представете си, че вътре в нея броди една нимфа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството, което създава, но тя е сама зад стените си, а отвътре е сумрачно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална. Висока е метър и седемдесет и четири.
Радва се на радостта, която създава. Отдалече се радва. В унес се радва. В унес, от който се пробужда и се опомня сама. Иска да сподели чувството, от което е изолирана. Иска ù се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от крепостта си, но усеща, че е рано, още е много рано. Раните ù трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска ù се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството ù, за да го превърнат в очарование. Но за да опознаем белезите си, трябва да зараснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е достатъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и потича кръвта.
Опитвам се да опиша това, което е в нея.
Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща усмивките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги лекува. Нимфата с ефирни дрехи гледа от прозореца на крепостта си, далечните и тъй човешки радости.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усеща нейното послание и тя остава несподелена.
Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина, тресяща се около рововете. Всеки от нея би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златния къшей. Този е съвсем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта ù. Копието му е огромно. Малката нимфа го вижда отдалече и чак срамежливо крие очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписало по закачливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналия в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва я това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, че прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска ù се да разтвори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почувства близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата, която лекува, е в крилете ù. Тя имаше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си и те изгоряха.
Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки, който я съзре, първата мисъл, първичната бих казал е, че това с изгорелите криле няма как да се случи на нея. Истината е обаче друга. Това с изгорелите криле няма как да се случи само на тази, която ги няма и никога не ги е имала. Независимо дали са сиви или пъстри, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същ начин на огъня.
Тъжно ù е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно ù става, че само след седмица крилете ù може да са напълно зараснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всичко отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Общо взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Безумец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Привързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плитка, руса плитка, плитка в същия цвят каквито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рововете. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието ù, че тя даже забравя случката. Просто спуща моста.
Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завързани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието.
Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката ù се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най-смелите от паплачта правят крачка, втора, трета, но той залита. Тя надава писък, въображението ù вижда как той пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чакалите и те побягват обратно.
Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и продължава по-уверено напред.
И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекиените му доспехи в рововете. Топъл хитон, оплетен от светлина, пада върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в огнището. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: „за да не правиш повече глупости”. Той не може да повярва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта отвън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очаквания.
Разбира, че десет живота да има и по ден в стая да изкара, пак няма да му стигнат да преброди всички стаи. Объркан се чувства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го кара.
Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванадесетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитала. Само е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допускала да влезе дори въображението ù. Разтваря се като чаша в ръцете му, пълни се с вино и той пие от плътта ù. Ефектът е не само алкохолен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години изпълнени с такова разнообразие, че минават като секунди.
Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дълбините ù.
Относително е времето и колко дълго трае щастието им. Една сутрин той се покачи на крепостта, за да смени флага ù. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговия флаг.
Не ù поиска разрешение. Не би се поколебала, ако ù го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си.
Заби флага, а после огледа света. За пръв път го виждаше от такава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, но като видя флага, своя собствен, заблудата му го опияни по-силно от виното ù.
И понеже беше хвърлила плитката, с която превърза очите си, издебна я докато спи, отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие.
Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи неговия флаг, ще си остане негова.
Още не беше толкова далече, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно.
Разбра грешката си, но твърде късно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реална.
Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове около тях, а до ръба на рововете.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигнали.
Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите ù, нейната история.
Отвръщам на сигналите ù. Дали и тя не чете в тях моята?