Вратата на кафенето се отвори и в очертанията ѝ се появи една руса главица, последвана от десет сантиметрови токчета. Притежателката им отръска от раменете си снега в помещението и се огледа. След минутка забеляза своята приятелка в дъното и се провикна:
- Вивенце-е-е-е!!! – като размахваше весло ръка, без да обръща внимание на обърналите се към нея клиенти.
- Сиско-о-о-о!!! – отговори ѝ същият писклив глас от другата страна и притежателката му, придружена от облак наситен аромат на скъп парфюм, се затича към първата – Мале-е-е душко, изглеждаш прекрасно – последва размяна на въздушни целувки, придружени с почти истеричен кикот.
- Ох, лекичко, скъпа. Идвам от онзи новия фризьорски салон. Гледай само какви букли, какъв професионализъм! Какво ще кажеш?
- Ау-у-у, муци, страшни са! Личи си, че е пипнал профи. Ела, ела да пием по кафе. Нали имаше нещо да ми казваш?
- Да, да. Ей, къде се дяна тази тутавата сервитьорка, бе? – още не седнала започна да се възмущава Сиска – Така не се работи, Вивенце. Колко още да чакам?
- Ало-о-о, сервитьорката, ела бе, момиче! – провикна се Вивенцето, убедена в правотата си. – Я донеси едно късо кафе с две сметанки и кола за приятелката ми. Нали това щеше да си поръчаш?
- Оу-у-у, как добре ме познаваш – изкиска се Сиска, докато закачваше палтото си. След това се врътна на токчетата си, залитна леко, но успя да се закрепи на стола – Оф, аз да седна малко по-далеч от масата, че онази ако залее новата ми рокля…
- Ужас! – пресегна се червенокосата и докосна нещото, което повече приличаше на носна кърпа, отколкото на рокля – Красота, бе. Откъде я взе?
- Версаче, чисто Версаче. Ходих до МОЛ-а сутринта. Скъпа е, ама си заслужава парите, нали?
- Всяка стотинка. Г`лей как подчертава фигурата ти! Ама ти откъде извади толкова?
- Обадих се на онзи, смотания лекар, нали си спомняш, Николай.
- Да, с него излизахте по едно време, ама добре, че го разкара. Много смотан беше, бе муци, няколко класи под теб.
- Не ми припомняй! И аз не знам защо толкова ниско паднах.
- Хайде де, не се разстройвай! Ама как така ти даде пари?
- А-а-а, той не искаше, ама му казах, че ако не ми даде пари, ще кажа на Буци, че ми се е обаждал, за да ме сваля пак. Още не е разбрал, че миналата седмица скъсахме с него. Още си спомня срещата с Буци – последва лека усмивчица
- Ох миличка, ти си ненадмината – изкикоти се Вивенцето – де да бях наполовина толкова оправна…
- Е, излъгах го, ама бях притисната. Вивко, и сега голямата новина… в един ден се уредих с нов мъж и работа.
- Стига, бе! – изписка удивено другата – Разказвай! Кой е той? Познавам ли го? Какво работи? Как се запознахте?
- Значи, след като Буци си тръгна, бях сломена. Нали знаеш колко много си го обичках? Та седя си у нас, пия си кафенцето и си чета вестника. Гледам обява за работа. Търси се някакъв координатор, с приятен външен вид и да е комуникативен.
- Ау-у-у ти, точно за теб. Мале-е-е, муцка, за тебе е писана.
- Да, това и аз си рекох, преписах адреса, взех си чантичката и хоп, та там. Тя, сградата, една голяма такава, лъскава. Влизам и ме среща някаква мърла. Обяснявам ѝ, че идвам за работата, а тя ми вика, че интервюто с одобрените кандидати ще бъде другата седмица. Да си оставя документите. Какви документи, бе, каква друга седмица! Аз за какво бих целия този път? Спретнах ѝ един бърз скандал на дриплата – седи и мига на парцали. По едно време се отваря една врата и един тип пита какво се случва. Онази обяснява какъв е проблемът, а онзи ми тегли един поглед и разбрах: вътре съм.
- Бог си, ти казвам – допълва червенокоската и се хили заговорнически – а после?
- Ами онзи ме вика в кабинета си. Разбирам, че той бил шефът, собственик де. Какъв шеф само – един такъв нисък, с очила, смотан… абе, нищо общо с Буци. Ако го срещна на улицата, няма и да го видя, минавам направо през него. Ама шеф! Разбирам, че живее в Англия и извършва някаква посредническа дейност в помощ на чуждестранните фирми, които имат желание да работят на българския пазар. Сега си разширявал дейността и отварял офис в София. Демек, разбирам паралия и ми стана малко по-симпатичен – русите къдрици хвърлиха замечтан поглед в пространството.
- Аз не разбрах какъв бизнес върти? – гледа учудено Виви.
- Че от къде да знам, само това ми каза. Зарежи. Викам, аз идвам по обявата – готина съм и комуникативна. Оня ми разправя, че това не било достатъчно, трябвало да имам компютърни умения. Имам. Какви, та какви, ами всякакви. Бог съм на Фейсбук, работя с Туитър, имам поща, ползвам Гугъл, мога да свалям филми и музика. Нали помниш кой ти намери субтитрите на онзи филм?
- Да бе, мило. И това го можеш. И после?
- Ами вика трябва да владееш английски, а втори език щяло да бъде голямо предимство. Ами владея: Hello, How are you, Thank you. А и втори, че даже и трети владея. То сръбски, македонски, руски – кой не ги владее?
- Браво, Сисенце!
- Ох, браво, онзи направо ме изцеди. Кой знае колко още щеше да продължи, ако не се беше появил Тони, Антон де.
- Кой?
- Е тук, мила, идва интересното. Отваря се една вътрешна врата и се показва един джентълмен, около петдесетака, ама един такъв запазен, изтупан, нищо общо с мърльото пред мен. Бил директорът на фирмата, знаех си, че този пъпчивият не би могъл да е шефът. Та онзи вика „Момичето е перфектно, нека си остави телефона и аз ще му звънна по-късно“ Оставих си номера директно на Тони…
- Муци, ама вие кога минахте на малки имена? – събеседничката заговорнически сръга приятелката си в ребрата.
- Еми-и-и той не издържа дълго без да ми се обади – намигна притежателката на буклите – Още същата вечер звънна да се видим. Щял да ми обясни подробно за работата.
- Е-е-е, мило, имаш ненадминат чар!
- Така си е! Та видяхме се с него на вечеря – скъп ресторант, отбрана клиентела, а храната – гурме! Разправя ми, че и той живеел в Англия, но ще бъде директор на клона в България. Трябва му помощник тук, тъй като често ще отсъства. Абе разбирай, гласи ме за шеф на офиса, нали ще пътува.
- А-у-у-у, значи говоря с директорка? Колко си се издигнала. А после?
- После посетихме един хотел, обясни ми се в любов, бе мило. Представяш ли си? Гледам го един такъв по-старичък от мен, но класата, която притежава, много ми подхожда, та викам моя човек ще да е.
- Браво, миличка! Започна ли работа вече?
- Не бе, скъпо-о-о! Онзи каза, че ще ми се обади след ден-два, ама още не ми е звънял.
- Е как така? – отвори широко невярващи очи приятелката – Ти не му ли се обади?
- Как така ще му се обадя, ти мен за каква ме имаш – разгневи се не на шега Сиска – аз да не съм тук съвсем случайна, а? А пък не си и остави номера. Ходих до офиса, а там мърлата ми каза, че е в Англия. Представяш ли си? Да замине без да ме предупреди! Ще имаме сериозен разговор, когато се прибере. А първата ми работа в офиса ще бъде да изритам онази сополивка от рецепцията. Искаш ли мястото?
- Чудесно, Сисенце! Ама на този Тони му дай втори шанс, надали до сега си е имал работа с истинска жена като теб.
- Предполагам, че е така. То нали гледаш и четеш какви са англичанките, едни такива трътли, смотани…
- Така си е, мило. Ще си поговорите и ще го сложиш в ред. Къде хукна, бе?
- Ох, имам само една чертичка на батерията, ако точно сега се обади… не ми се мисли. Отивам да си заредя телефона. Хайде, мацко, ще те държа в течение.
Двете същества си размениха шумни въздушни целувки и русото очарование замята къдрици към изхода на заведението. Червенокосата прелест остана самотна на масата, покрусена от неистова завист относно успехите на най-добрата си приятелка.
© Анелия Александрова All rights reserved.