Тримата вървяхме - аз и Хана хванати за ръце, Ерик - ходещ по всички възможни парапети, бордюри и облаци и мърморещ си под носа:
- Всеки път... не може да се наспи човек като хората... в 4 ще ме вдигат те... романтични щуротии... да бяхме дошли по залез поне...
Знаехме къде отиваме. Всяка събота ходехме там. Всяка от четирите съботи в годината.
Тримата седяхме на ръба на покрива на гаража. Без намерението да скачаме или нещо такова... просто си седяхме на ръба, клатейки си краката, за да знаем, че всеки момент може да паднем. Или може би, за да сме по-близо до изгрева. А той... нищо особено не беше. И все пак беше най-красивият оранжево-лилав изгрев, съществувал някога. Защото те бяха от двете ми страни. И ме обичаха. Ерик не би признал. Не беше нужно. Аз знаех.
- Ан... студено ми е.
- Студено ти е???
- Добре, де... Ще ми дадеш ли жилетката си?
- Ама...
- Хайде, дай й я! Знаеш, че няма да млъкне, а така всичко разваля!
Хана се усмихна, съблече оранжевата жилетка и ми я подаде.
- Много ...