На полето, сред зреещото жито, под голям и самотен орех, привечер по ракиено време се родил Той. Баща му лежал полумъртъв, опиянен от собственоръчно варената от него ракия. А майка му беряла душа под ореха и без да е кусвала и капка от бащината ракия. Баща му разбрал след два дни, че му се е родило дете. Толкова била силна тази ракия. Бащата се гордеел с две неща в живота си - ракията и сина си. Майка му нямала време нито да се гордее, нито да се замисля много над живота. От раждане на деца и брулене на орехи не ù оставало нищо друго. Дотолкова се била отчуждила от живота, че дори не познавала вкуса и силата на ракията. А била машина за живот. Някой ще каже – тъжно. Но дали?!

Така растял Той, малкият човек. Под орехови дървета, тенекиени казани, далеко от живота и някак съвсем в епицентъра му. Ръцете му били нежни. Рядко брулел орехи, за разлика от многото си братя и сестри. Докато те клатели дървото и хвърляли пръчки по орехите, Той стоял високо в клоните му и гледал до късна вечер нагоре. Търсел звездите. Искал да разбере какво има след тях. Много често се питал дали на другите звезди има хора. Чудел се дали на другите звезди хората или тези, които живеят там, ядат орехи. Пият ли ракия? Дали и те като хората на Земята дават постоянно живот, а не знаят в крайна сметка какво да правят със собствения си живот дори?! Дали и те понякога се катерят високо на техните дървета и гледат далечните звезди? Дали и те се питат? Толкова често си задавал въпроси, че главата му се надувала и го боляла, повече отколкото главата на постоянно пияния му баща.

Така растял и от година на година ставал по-голям, а орехът все по-малък за него. И решил един ден да избяга. От ореха, от ракията, от майка си и от баща си. Обаче забелязал, че започнали да му растат косми в носа, в ушите, под мишниците, по цялото тяло, дори и на гърба му. Колкото повече косми се появявали, по-често му се искало да слиза за малко от дървото и да седне при семейството си. Понякога забравял и за звездите. Един ден видял нея. Тя живеела наблизо със семейството си, под един друг орех. През времето, през което не брулела орехи, се разхождала из полето и идвала при него. Сядала под дървото и не казвала нищо. От време на време поглеждала нагоре и му се усмихвала. После си тръгвала така незабелязано, както и идвала. В началото Той не я забелязвал, а си гледал звездите и кроял планове как да полети и да ги достигне. Но с времето започвал да я забелязва все по-често. Положението съвсем се влошило, откакто тялото му се покрило с косми. Бил, за разлика от околните си, изключително умен и разбирал живота инстинктивно. Усещал се като Анекен Скайуокър, който стоял на пътя между тъмната и светлата сила. В един момент му се искало, бъдейки в епицентъра на живота, да стане негов производител, но в друг момент искал да полети и да забрави за това отвратително място.

Вече знаел как да полети, имал и посока, знаел къде отива и най-вече от какво си отива. Но космите му пречели да разсъждава. Мозъкът му отказвал да работи, когато Тя стояла под ореха и му се усмихвала. На момента забравял за звездите и мечтите си. Слизал при нея и двама се скривали сред житото. Така ден след ден, бъдейки в епицентъра на живота, Той го произвеждал и не се замислял за него. С годините Той ставал все по-нисък, а орехът все по-висок. Все по-рядко се качвал на него и мечтаел за звездите. А Тя така се усмихвала, че Той един ден взел една пръчка и почнал да я хвърля по-орехите. Понякога се сещал за мечтата си и му ставало тъжно. Времето си минавало, а мъката все повече го задушавала. Един ден не издържал, отворил едно шише ракия и се размазал с нея. Ден след ден. Тя се усмихвала, а Той се размазвал. И брулели по цял ден орехи. Два дни след като се родил първият му син, изтрезнял. Бил едничката му гордост, заедно с чудната ракия, която варял. Синът му растял и колкото по-голям ставал, все по-често се опитвал да се покатери на ореха. А Той вече остарявал, космите започвали да побеляват и да изпадат. Един ден Той се сетил за детската си мечта, виждайки как синът му се опитва да се качи на ореха. Той взел една брадва и отсякъл ореха. Вече никой не брулел орехи, но и никой не гледал към звездите. Всички стояли в епицентъра на живота, без да подозират за него.

Николай Михайлов