ОРЕЛЪТ И ЗМИЯТА

Орелът кръжеше високо и виждаше всичко като на длан под себе си. Той засичаше всяко движение на тварите долу и стремглаво се спускаше към забавилата да се скрие плячка.

Змията често го гледаше от дупката си и съскаше злобно, когато видеше орелът да се рее свободно из небесната шир. Тя изпадаше в ярост, че той е толкова свободен, а тя е осъдена да се влачи цял живот по корем. Това я правеше вместо добра и смирена, още по-злобна и противна.

Животните отначало я мислеха за мъдра, но се оказа, че нейната “мъдрост” е много по-отровна от отровата ù. Мъдрост, с която оправдаваше и обслужваше само своите интереси.

От яд тя почна да хапе наред. Всички още повече я намразиха. Намразиха я повече, отколкото мразят враговете си. И от орела се страхуваха, но го уважаваха, защото той не кълвеше никого, ей така от злоба или за удоволствие.

Един ден змията се престраши. Подаде леко глава от дупката си и засъска срещу орела.

– Хей, летящият! Не се мисли за много велик! Защо не кацнеш тук и да видим кой е по-силен?

Орелът знаеше за лукавството и подлостта на змията, но реши да кацне и да внимава. Насочи се към нея, но забеляза, че пясъкът близо до дупката на змията се размърда. Съсредоточи поглед и видя ивица от змийска кожа, заровена в пясъка. Разбра, че змията е извикала друга змия, за да го нападне в гръб. Преди да кацне,  заходи отзад зад дупката на змията така, че да е далече от помощничката ù.

– Хайде, излизай! – каза орелът на змията, когато кацна.

Змията остана недоволна от това, че орелът не се хвана в клопката ù. Изпълзя леко навън, но толкова, колкото да може да се скрие бързо.

– Защо не излизаш? – запита орелът. – Нали искаш да мерим сили?!

– Прощавай, Орльо. Не бях права. В твоя свободен полет има повече музика и красота, отколкото в моето съскане. Приближи се да ти подаря една мишка, която хванах преди малко. В знак на признателност и уважение към теб.

Орелът я погледна строго и каза:

– Благодаря ти. Мога да си хвана сам!

– Но тази е много едра и е още жива – съблазняваше го змията.

– Казах, че не искам! – отвърна орелът.

– Хайде де, страхуваш ли се? - провокира го змията.

Орелът пристъпи. В този момент змията се стрелна светкавично към него, за да го захапе. Орелът обаче бе готов. Разпери крила, издигна се леко във въздуха, завъртя  се бързо и с рязък удар клъвна змията зад главата.

Влечугото бе зашеметено. Орелът сграбчи в ноктите на десния си крак змията зад главата така, че да не може да се обърне и да го захапе. С другия крак я хвана през средата и я вдигна във въздуха.

Заизкачва се високо в небето. Змията започна да се посъвзема, но като видя, че земята се отдалечава от погледа ù с шеметна скорост, се вдърви от ужас. Все пак подлостта и инстинктът ù за живот надделяха и тя се замоли:

– Орльо Велики, прости ми. Ти си най-великият на Земята! Ти летиш най-високо и си най-близо до Бог. Бъди милостив. Бъди великодушен като Бога. Моля те. Аз обещавам, че никога повече няма да те нападам и съскам срещу теб.

– Смяташ ли, че ти вярвам? – попита я орелът. – Не стига, че не радваш с нищо никого и за да привлечеш внимание, съскаш, плюеш и хапеш всички, а на всичко отгоре си и нагла и продължаваш да бъдеш подла.

– Бях решил да те пусна от високо, за да усетиш какво е да летиш и да си свободен, преди да се размажеш на земята, но после си промених решението – продължи орелът. Има едно дърво с ябълки. Ако успееш да го опазиш за една епоха, няма да те убивам.

– Добре. Разбира се, че ще го пазя. Ще го пазя даже повече от неизлюпените си яйца! – съгласи се с радост влечугото и весела злоба заблестя в зениците ù.

Орелът долетя до дървото и пусна змията.

Хиляди години тя се опитваше да привлече някого на своя страна, обещавайки му вечно блаженство. Блаженство, което ще получи, изяждайки само една ябълка, която тя ще му даде. В отплата искаше само да убие орела.

Накрая дойде едно същество на два крака. Викаха му жена. Жената се съгласи.

Змията знаеше, че жената има другар, който е по-силен от нея. Викаха му мъж.

Влечугото каза:

–  Доведи другаря си. Нека и той да яде от ябълката. Той е по-силен от тебе и ще може да убие орела. Ще свърши твоята работа. Ти само ще му казваш какво да прави и ще му помагаш, ако трябва.

Жената отхапа от ябълката и прогледна. Разбра обаче, че не е хубаво да убиват орела, но вече беше късно. Сделката си е сделка, а и змията я заплаши, че ако я подведе, ще хапе винаги децата ù.

С мъка в сърцето тя повика мъжа. Даде му една ябълка, а след като мъжът я изяде, му обясни, че трябва да убият орела. Ще не ще, мъжът се съгласи.

Тръгнаха да търсят орела. Търсиха го много дни и нощи. Накрая се изкачиха на високата планина и видяха гнездото му. Орелът не беше там. Седнаха и се зачудиха как да го погубят. Никога до този момент не биха правили това.

Жената съзря множество камъни и предложи да се скрият и да изчакат орела да се върне в гнездото, а когато заспи, да го замерят с камъни. Скриха се. Чакаха почти една седмица и накрая видяха орела да се приближава.  

Орелът долетя и кацна в гнездото си. Но понеже вижда отдалече, още преди мъжът и жената да го видят и да се скрият, той ги бе видял. Разбра, че става нещо нередно, но бе много изморен и реши да си почине. Все пак остана нащрек. Отпусна се и зачака.

След време, когато мъжът и жената си помислиха, че орелът е заспал, взеха камъните и започнаха да го замерват. Орелът отскочи и литна срещу тях. Но двамата двукраки, вместо да се изплашат, започнаха да хвърлят още по-яростно. Накрая жената успя да го заобиколи и го удари в главата. Зашеметен, орелът падна на земята. Но мъжът и жената бяха много изплашени и хукнаха да бягат. Помислиха си, че са убили орела. Той наистина беше полумъртъв, но все пак дишаше.

Има една древна легенда. Легенда стара колкото Вселената. В нея се разказва как орелът бил толкова могъщ и силен, че можел да достигне до границите на отвъдното. Там течала Реката на Живота. Когато орелът усещал, че силите го напускат, долитал до Реката на Живота, изкъпвал се в нея и така се възраждал за нов живот.

Орелът, който мъжът и жената си помислиха, че са погубили, започна да се оправя. Заваля дъжд и го освежи. Той събра всичките си сили и политна към границите на отвъдното. С последни сили долетя и се изкъпа в Реката на Живота. Силите се вляха в него  и той се възроди.

   Полетя бързо към Земята. Настигна мъжа и жената и се изправи срещу тях. Огромните му криле закриха слънцето, а мощните му размахвания вдигнаха силна вихрушка. Мъжът и жената се изплашиха и се свиха, треперейки на земята. Те не можеха да повярват, че орелът е жив.

– Кажете ми защо хвърляхте камъни по мен и искахте да ме погубите? Какво съм ви направил? – запита орелът.

Жената се разплака и през сълзи призна всичко. Тогава орелът каза, че им прощава и че не трябва повече да се страхуват от змията и да се чувстват задължени към нея. Обеща им да се погрижи за нея.

  Така и стана. Долетя до дървото. Хвана змията и я пусна да се размаже върху най-острите скали.

   За жалост, докато пазела дървото, змията снесла много яйца, от които се излюпили хиляди малки змийчета. Станали толкова много, че до ден днешен орелът лети и ги търси, за да ги заличи от Земята!