ОРЪЖИЕ

От името на Момичето:
Денят премина бързо, неусетно. Ден като всеки друг без промяна. Самотата стана от поносима до степен на непоносимост. Тишината заглушаваше мислите ми. Душата ми се бунтуваше и искаше да крещи. Гробно мълчание бе и в главата ми. Гласовете, които преди чувах, бяха заглъхнали. Стана ми още по-самотно и потреперих. Изправих се от леглото и грабнах лист хартия, а после писалка. Седнах пред бюрото и паниката ме обгърна. Гласчетата се завърнаха и дообъркаха мислите ми. А въпреки това записах..
  ,,Страх – в момента само това чувствам, като изключим любовта ми към теб. Странно, че ме остави сама, точно когато имах най-голяма нужда от присъствието ти. Не разбра каква болка ми причиняваш или го осъзнаваш?! Не знам защо толкова много съм се вглъбила в отвратителното ти същество и до последно те очаквам. Ала сега твърдо съм решила да те забравя, но както винаги, може да се появиш и да ме размекнеш. Знай, че няма да се поддам и да падна в краката ти. Не и този път.
А, да, и само след по-малко от пет минути няма да ти преча повече. Смъртта ще ме грабне в прегръдката си и ще ме понесе към пъкъла. С нетърпение очаквам да видя Дявола и да му стисна ръката. Чудиш се защо? Хм... ами благодарение на него няма да виждам лицето ти. 
Искам да си щастлив и да се радваш на живота. Знай, че аз ще съм добре там... някъде. И все пак те обичам. 
Обичам те! Сбогом!'' 
Завърших писмото и се запътих към гардероба. На долния рафт в една кутия от обувки държах пистолет. Красиво метално оръжие, чакащо да го използвам. Взех го и с пръст минах по гладката му, лъскава повърхност. Отидох да взема писмото и допрях устни в хартията. Сълзите ми се стичаха и едва виждах накъде отивам, затова спрях. Доближих оръжието в главата си и натиснах спусъка.. 
***
От името на Момчето:
Вървях замаян от цигарата и потънал в мисли. Главата ми бумтеше от всякаква излишна информация, която ме объркваше. Исках да я видя. – това бе главната мисъл. Трябваше да я видя и отивах. Прохладен ветрец лъхаше в лицето ми и ме караше да се чувствам по-добре. И тогава, на около три минути от дома ù, се чу изстрел. Толкова силен, той се заби право в сърцето ми. Знаех, че идва от нейната стая. Усещах го. Затичах се и за секунди влетях в къщата. Изкачих стълбите, а после с трясък нахълтах в стаята ù. 
Гледката... гледката ме ужаси! Тялото ù се киснеше в локва кръв. Неподвижна и все така красива, тя гледаше безизразно към тавана. Мокрите ù бузи ми подсказваха за изпитаната болка и сякаш сега осъзнах какво съм направил. Изкрещях и се срутих на пода до нея. Притиснах я към себе си и почувствах топлината на неизстиналото ù тяло. Не усетих тупкането на сърцето ù, което обожавах. Нямаше го накъсаното дишане, когато се приближа до нея. Беше мъртва! МЪРТВА?! 
Ако бях дошъл по-рано, дали щях да я спася? Не! Та аз... Аз я убих! А въпреки това галех главата ù и плачех, а същевременно крещях. В цялата бъркотия зърнах лист хартия, поизпръскан с кръв, грабнах го и зачетох. ,,Страх...’’. Свърших ли, извиках: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Бях решен и аз да умра. Нямаше да си позволя да живея без нея. Целунах топлите ù устни и почувствах аромата им в устата си. А после взех пистолета, заредих го, опрях дулото в главата си. Силно присвих показалеца си и...
***
От името на неизвестен Автор:
Дните ù преминаваха бързо. Нижеха се като броеница, която скоро нямаше да има край. Самотата я убиваше. Въпреки че тишината я изморяваше, сякаш не смееше да я наруши. Отново замислена, тя потрепери. Изправи се стреснато от леглото, грабна лист хартия и писалка и седна зад бюрото. Записа бързо и веднага след това отиде до гардероба. Извади кутия от обувки, а в нея лъскав пистолет дремеше и чакаше. Грабна го и отново се върна при писалището. Вдигна писмото, впи устни в хартията и избърса сълзите от бузата си, а нови рукнаха след тях. После допря студеното оръжие в главата си, притвори очи и гръмна.
Изстрелът прокънтя и разцепи гробната тишина. Плъзна се като змия през отворения прозорец и се задвижи из затихналия квартал. От някъде се появи и той със цигара в ръка. Очите му се присвиваха и вървеше отнесено. Сърцето му се раздра, щом дочу гласа на оръжието. Побягна в крива линия и бързо влезе в запустелия ù дом. С трясък нахълта във вече мълчаливата стая. Зърнал ужасяващата картина, от гърлото му се надигна писък. Крехкото ù, заслабнало телце, лежеше в кървава локва. Съвсем леко отворената ù уста сякаш искаше да каже нещо. Очите ù, тъй красиви, а така безизразни, бяха пълни с не потекли сълзи. 
Придърпа я в обятията си, но нещо липсваше. Нямаше го пърхането на сърцето, дишането. Макар все още топла, тя бе мъртва. Куршумът бе пробил главата ù, оставяйки кървяща дупка. Сцената, някак спряла, без никакво действие, плашеше с грозотата си. Крясъците и плачът, идващи от него, те караха да настръхнеш. А това, което се въртеше в ума му, можеше да те подлуди. Тогава видя писмото и за минута спря да мисли. Зачете и после явно решен в нещо, изкряска: ,,Обичам те, любима! Прости ми!’’. Плъзна устни в нейните и я целуна за последно. Усети я с цялото си същество от дълго време насам. Грабна пистолета, зареди го, съедини го със слепоочието си... натисна спусъка. 
Втори изстрел процепи тишината. След това две безжизнени топли тела бяха легнали в локва от собствената си кръв. Главите им, пробити от куршумите, стояха прилепени една за друга...