IV

         Грег се луташе в тъмнината като жалките остатъци на разбита войска.  По едно време се светна, че трябва да запази достойнство в тази тежка обстановка и закрачи уверено, като партизанин на Девети септември. След като измина десетина метра с бодра походка съзря в далечината смътните очертания на нещо наподобяващо купол. Реши, че е стигнал до някакво село и ускори хода си с ентусиазма на партизанин забелязал мандра. Само след минута установи, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Очилата му отразиха и уголемиха дулото на оръдие, което бе насочено право в него. С добре тренирано движение, за което изрази мислено благодарност на взводния от казармата, той залегна и зареди пушката. Щеше скъпо да продаде кожата си. Едно оръдие не може да го уплаши. Беше виждал къде по–страшни неща. Сети се за онази нощ, в която правеха купон при Борсата, когато жена му се върна неочаквано от командировка. Това, което последва засенчваше и най–добрата древногръцка трагедия и биеше с малко най–доброто в жанра – „Илиада”. Ако Омир беше жив едва ли щеше да има смелостта да посегне към перото и да опише баталните сцени, които торпилираха нощната тишина с категоричността на изстрела на „Аврора”.

         Хвана ремъка на пушката в горния край, така както го бяха учили в казармата и запълзя бавно и безшумно като змия към оръдието. Глиганите го свариха неподготвен, но сега той бе готов и нямаше да отстъпи позицията за нищо на света. Щеше да се бие до последна капка кръв. Няма значение кой беше противникът. Един път се отстъпва в живота. После даваш само напред като речен параход. Важното е да знаеш само кога точно да изпуснеш парата.

         Гангстерът седеше на тучна поляна на тежка софра, отрупана  с всевъзможни ястия. В далечината компания му правеше заснежен връх, който приличаше на сладолед „Ескимо” - любимият му  от безгрижните детски години. Около него се суетяха руси момичета, обкичили главите си с венци от цветя и облечени в бели рокли. Една му наля студена ракия в чашата. Друга постави пред него тава с баница – истинското мезе за тази напитка. Трета допря устни до неговите и го целуна нежно като слънчев лъч. Той й отвърна. Прокара ръка по косата й и отпи от ракията. Огнената течност запали огън в него, който скоро се превърна в клада на лошите му мисли. Почувства се спокоен и величествен като върха отсреща. Светът заприлича на уютно убежище, недостижимо за опасностите на живота.

         Грег пълзеше уверено към оръдието. Със скъсяване на дистанцията то ставаше все по–голямо и страшно. След няколко напрегнати минути установи, че това пред него е оръдие на танк, вкопан дълбоко в земята. Спря движението си, леко притеснен и повече учуден. Откъде, по дяволите, се появи танк по тези земи. Замисли се дали сърбите не са се объркали и, вместо към Косово, не са запрашили към неговите ловни полета, но бързо отхвърли тази мисъл. Колкото и ракии да бяха изпили, едва ли щяха да направят такова отклонение от бойното поле, при наличието на съвременните уреди за навигация. Значи, оставаше единственият вариант. Това бяха наши родни танкисти. Само че какво правеха те в тези гори при положение, че най-близкото танково поделение беше в София, а и него май закриха. Може пък да са тръгнали на лов за глигани с танкове. Авангардна идея. Вярно, но българският войник е способен винаги да учуди света с някоя иновация. След този просторен анализ на обстановката реше, че единственото правилно нещо е да се обозначи и извика:

- Пичове, свой съм. Не стреляйте! Просто си ловя глигани.

         Никой не му отговори. Отново извика, но пак нищо. Какво, по дяволите, става тук?  Сети се за летящия холандец. Корабът без екипаж, който плавал из моретата. Дали този танк не беше нещо подобно. Обикаля си горите без екипаж, изпълнен с духовете на изчезналите танкисти. Усети как го побиват тръпки. Бръкна в раницата и извади бутилката с ракия на Гангстера. Отвъртя капачката и отпи дълга отрезняваща глътка. Зареди пушката и гръмна. Ебати! Един Летящ холандец не може да го уплаши така лесно.  Не последва отговор от отсрещната страна. Стана смело прав, като прадедите му, атакували Одрин и с маршова стъпка се насочи към танка.  Когато го доближи, гръмна във въздуха за всеки случай, за да избие от главата лошите помисли на евентуален враг. Отново никой не му отговори, ако не броим бухала на дървото, който уплашено забуча. Това придаде известен злокобен нюанс на обстановката, но на Грег вече не му пукаше. Щеше да превземе този танк, ако ще да се разчуе. За такива като него Бисмарк е казал навремето: „Дайте ми една рота български войници и ще видя сметката на Европа”.

         Стигна до танка и го заоглежда с неподправения интерес на дете, видяло нова играчка. Танкът бе на повече от петдесет години и явно си стоеше тук още от Втората световна. Сети се, че бе чел по вестниците за някакъв подобен танк „Майбах”, който някакви апаши се опитали да изкопаят и продадат на колекционери.  Явно този беше същият. Не мислеше да влиза в оръжейния бизнес. Поне не сега. Дръпна още една глътка от ракията. Запали цигара и реши, че няма какво повече да си губи времето тук. Трябваше да намери бързо Гангстера. Нямаше никаква идея какво се е случило с него след внезапното нападение на глиганите. Обърна се кръгом и тръгна в посоката, от където беше дошъл.

         Гръм разцепи небето. Върхът се срути върху него, а красивите руси момичета изчезнаха с бързината на сметана в черно кафе. Обгърна го тъмнина. Гангстера разтърка невярващо очи. Какво, мамка му, стана? Разфокусираният му поглед  постепенно се избистри. Огледа се и установи, че се намира в гора. Лежеше, а дърветата се извисяваха над него като добродушни великани. Колкото и да се озърта, не забеляза русите момичета. Само кървави парчета месо. Това му дойде в повече. Притвори очи и се опита отново да потърси момичетата. Не се получаваше. В този момент смътно познат глас прониза тъмнината и разби последната му надежда за среща с девойките.

- Гангстер, жив ли си бе, пич?

Той отвори очи и видя Грег да го гледа загрижено.

-         Ей, не оставате човек да си почине. Мамка му! – простена Гангстера – Сънувах толкова готин сън.

- Гангстер, ние не сме на курорт, бе! На лов сме, мама му стара.  Какви сънища? Какви пет лева?  И какви са тези парчета месо около теб? Явно си им разказал играта на глиганите.

- Какви глигани?

- Гангстер, не се бъзикай с мен! Тези, дето ни нападнаха.

- Сериозно ли говориш?

- По–сериозен съм и от проповедник.

- Нищо не помня. Сънувах си хубав сън. Събудих се и се озовах в тази гора, а момичетата ги нямаше.

- Какви момичета бе, пич? Тук няма момичета. Само глигани. Май си си чукнал главата по–силно от колкото трябва. – взе да загрява Грег.

- Искам си момичета! – изстена Гангстера – Бяха толкова хубави. Едната ми наливаше ракия. Студена и много хубава. Чашата беше приятно запотена и течността в нея припламваше срамежливо под погледа на момичето,  а другата. Другата беше невероятна красавица. Русата й коса се спускаше като буен планински водопад върху раменете, а сините й очи бяха по–чисти и от езеро.

- Не. Гангстер ти си се чалнал. Избива те на поезия. Нещо лошо се е случило тук. Я ставай и не ми се излежавай, като че ли си в Спа център! Няма момичета. Само глигани и ракия. Ставай!

Грег протегна ръка. Гангстера е пое и с усилие се изправи.

- Мамка му! Имам чувството, че стадо бизони се е разхождало върху мен цял ден.  – каза Гангстера и разтърси глава -  И какво само повтаряш за някакви глигани? Те не ме интересуват. Известно е, че съм вегетарианец.

- Айде и този стана вегетарианец. – изохка Грег – малко ни беше Борката, та сега и ти. Егати ловджиите!

- Кой споменава моето име? – се чу глас от тъмнината.

Грег се обърна по посока на гласа и видя Борката и Боян да изплуват като привидения от мрака. Крачеха бодро, нарамили пушки, а Боян тъкмо надигаше бутилка уиски.

- Вие к'во се разкарвате като сватбари, бе? – сгълча ги Грег – Убихте ли нещо?

- Нищо... - отвърна Борката – Около нас трещеше и гърмеше, все едно се водеше война, но ние не срещнахме никакъв враг пред портата, поради тази причина решихме просто да си заформим пикник сред природата.

- Хубаво се пие на чист въздух. – добави Боян и отново надигна бутилката – На душата ти става едно спокойно и безметежно, сякаш си докоснал небето с ръка, така да се каже.

- Айде и този е станал поет. – обобщи Грег – Абе вие на лов ли сте тръгнали или на литературно четене?

- Какво му е лошото на литературното четене? – поинтересува се Боян.

- Да. Единият се е чалнал, а другият е пиян.

- Какво му е на Гангстера, че тъй безумно гледа? Във погледа му няма даже стон, а празен е като чаша на самотна маса. – издекламира Боян.

- Не. Тук  всички са се смахнали. Аз атакувам танк. Гангстера е станал вегетарианец, а Боян прописал поезия. Борка, на теб какво ти е?

- На мен ми е хубаво на душата, бате. Много. Както е казал Омар Хаям:

Ти пиещите не кори! Такъв е раят,
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали “не пия капка” –
къде по-глупави неща за тебе зная.

- Дааа. Ти си на вълна Омар Хаям. Що ли не се изненадвам? Мамка му! Имам чувството, че съм попаднал в зоната на здрача. Тази гора е омагьосана. Ще звънна на Терсенето да идва с джипа да ни прибира, че много ми се насъбра.

- Защо, бе? – обади се Боян – Гледай колко разфасовани пържоли има наоколо. Ще си запалим един голям огън и ще си ги опечем. Такова барбекю ще стане, че ще си оближете пръстите.

- Никакви барбекюта! – отсече Грег. Вдигна телефона и набра номера на Терсенето.