Искам да те отворя. Като хирург на масата. Да разпоря гърдите ти и да видя къде ти е сърцето. Да видя има ли го. И ако го намеря... Да го отделя леко. Да го взема в шепа. Да го изгоря с дланите си. Да бъде пепел, а не камък.

Искам да заспя и да не усешам болка. Искам да извадя кинжала, преди ти да извадиш твоя. Да те убия, преди ти да убиеш мен. Да избягам, преди да видя гърба ти. Да те накарам да спреш да мислиш за миналото. Да те сложа в настоящето. Да мога да погледна през задимения прозорец. Да не стоя със нос, залепен за него след отиващия си силует. Душата ми да не е морга. Да не е разпятие.

Искам да вярвам, че има поне едно едно нещо, което не боли. Анестезия?

Споменът е ужасно нещо. Споменът, когато беше тук, споменът, когато те няма. Споменът, когато идваш. Не знам това, което става, сега ли става или вече е било. Това може да съм аз, може и да не съм аз, ама като говоря с хората, май не съм аз. Щастливите спомени или щастливият спомен, което далече не е едно и също, не са чак толкова често срещано явление.

Предимно помним белезите си и това, което ни е жигосало, помним това, което ни кара да плачем, ако не отворим бутилката със спомени или с концентрат. А ние си я пазим затворена. Тази със спомените де. Тук, според Давинистите, си имало обяснение. Животните, които помнят болката, живеели по-дълго, защото били ваксинирани срещу “опасността”. Следователно, душевната рана била устойчива във времето. Няма нищо по-упорито и нахално от хлебарките и болката по някой, който е като цяло идиот, защото ти причинява това, защото си отглеждаме болката, подхранваме си я, леелеем да ни боли. Самият факт, че се излагаме на вероятността да ни нарани (90% от случаите) някой, на който сме се доверили изцяло, ни прави мазохисти. Отвратително. Силата ти е колкото на майката на Стивън в предсмъртни хрипове, повръщаща белия си дроб в бялата купичка до леглото й. Сега не питай кой е Стивън. И така слаб и податлив на инфекции ставаш пробиваем. Цял живот градиш стени около себе си, слагаш бронежилетки, слагаш ризници, слагаш уплътнение и един ден, някой глупак, не по-макък глупак от всеки един глупак, даже не и по-красив, не и по-умен вземе, та се завърти около лайняния ти живот, вземе, та направи някоя глупост като да ти се усмихне или каже нещо мило и хоп - загнездва се. И не си отива кърлежът. И не пита даже дали може. И смуче ти кръвчицата, натравя те и вече животът ти не е твой. Ставаш като затворник в собствената си и най-важното доброволно избрана трагедия. И почваш да се чупиш. Като стъкло на кола. И стъклата се пръскат в теб и боли. Поразени са не само тялото ти, а и въображението, логиката, рационалното мислене. Абе, за какво мислене говоря и аз.
Някъде бях чела списък на нещата, които не те, а трябва да те учат в училище: как да обичаш, как да станеш известен, как да си богат или беден... бих добавила как да си идеш от някого, когото не обичаш или който не те обича, не те учат какво да кажеш на някой, който умира, как да си идеш от някого, когото обичаш, как да си родител, как да не си различен, как да не се превръщаш в клише – не те учат на нищо, което си струва да се знае. Тези даскали и те са си купували дипломите. Защото всичко останало е само дишане.