Със смях замахна и заби ножа до дръжка в картината. Завъртя
го, за да отреже цицата на голата мадама. Изгледа в лицето
лигавия глупак, който се имаше за голямата работа и не
връщаше парите. Хубаво предупреждение. Оня се разтрепери,
за секунда стана бял като платно, изпелтечи нещо и всяка
секунда се очакваше да тупне на пода.
-Г-г-грр…
-Кво пич, хубаво пиче си окачил в хола, но се наложи малка
операцийка. Имаше рак, но сега трябва да си търси любовник
с един тестис.
-Пррро…окк…-тупна на колене на пода и вдигна ръце. Голям
окаяник.
-Та сега, ще поговорим ли делово…-млъкна, усети влагата по
пръстите си. Когато погледна изпусна ножа. За кратка
секунда всичко пред очите му стана чернобяло, а после
завинаги промени цветовете си. Ножът беше в кръв. Голата
жена кървеше…

* * *
В началото Земята и Небето бяха безвидни и пусти, тъмнина се
спущаше над бездната, а духът й се носеше. После откри
топлината на цветовете, а топлината Виждаше. Тринадесет
години преди това тя се роди сляпа и зарадва очите на много
хора, а в други пробуди завист. Малка, лъчезарна фея която,
щеше да остане безразлична към озарените огледала. Небесни
очи, плаващи в облачета, със зареяни, превърнали се в точки
от високият полет, птици, но не виждаха. Момиче с крайно
изострени, за компенсация на липсата, останали сетива, със
собствени очи за красотата. Научи се по-бързо да чете от
връстниците си, дори съвсем крехка прописа стихове, твърде
задълбочени за дете. Скоро усети, че стиховете не са
достатъчни, за да изрази това, което желае, и започна да
пее,  свиреше прекрасно на китара. На тринадесет обаче
разбра, че това, което иска да изрази, е това, което вижда,
което искаше да видят и тези, които имаха очи. Стана
случайно. За годините си беше зряла, изглеждаше дори
неприлично зряла, а нейната най-близка приятелка се и
държеше неприлично зряло. Сваляше се на осемнадесетгодишен
хубавелко, който имаше ателие в таванските на блока им. Не
знаеше защо обича да мъкне и нея по флиртовете си. Детска
работа. Не искаше да се случва така. Нито да губи
приятелката си, нито да смущава толкова хлапака, но когато
докосна боите му, почувства нещо непознато. Изведнъж
прогледна в един друг свят. Помисли си, че е станало чудото
и че вижда като всички останали, но не се разочарова, когато
разбра, че все още е сляпа според всеобщите норми. В този
следобед тя наистина прогледна и изведнъж й стана топло, а
тръпката, която изпита, наистина беше твърде ранна за
възрастта й. Картината на момчето представляваше три коня,
извили и докосващи вратове, пилеещи и заплитащи гриви,
хапещи се или целуващи се. Зад тях дърветата приличаха на
голи тела, но си бяха дървета. Приятелката ахкаше и
въздишаше тежко, а тя не можеше и не можеше да види и
тогава неволно, за да опознае, докосна цапащото масло и
видя картината в дълбочина. Като че ли изведнъж попадна в
свежия, дълбок свят, изпълнен с юношески еротични мечтания.
-Искам да ме нарисуваш…-рекоха устните й-…гола. Искам да ти
позирам гола.
Не виждаше, но помирисваше смущението му, внезапния гняв на
приятелката си, а и още много ухания от тези, които
пролетта размесва по една загадъчна алхимична рецепта, за
да прави млади и стари неразумни.
-Нали си художник, ще виждаш още много тела.
-Но ти…-опита се да възрази приятелката й.
-Какво пък, съблечи се и ти, той е художник.
-Н-н-н, добре.
Момчето едва ли е направило особено сполучлива картина.
Помирисваше хормоналните му изблици и знаеше, че едва ли в
това състояние е направило произведение на изкуството. От
този ден загуби и едно приятелство, но докосналите се до
видимото й ръце копнееха отново и отново да го докосват.
Родителите й помислиха, че се е побъркала, когато ги замоли
за боите, а после страдаха. Лъжеха я, че платната й се
приближават до действителността, че така изглежда светът,
но че е рано още да показва картините си. Бояха се някой
случайно да не й каже истината, а тя рисуваше ли, рисуваше
и постепенно повярва, че вижда това, което виждат и
останалите. Трудно е да се обясни какво представляваха
образите в картините й. Цветовете разпознаваше по
топлината, а това не бяха същите цветове, които
разпознаваха очите. Освен това от различните партиди бои
усещането беше различно. Картините й не бяха точно
абстрактни. Тя се чувстваше реалист, който бавно и сигурно
следва пътя на изтънчването на уменията си, за да достигне
до всеобщата хармония.
-Защо ти е, тати? Ако виждаше като нас, щях да ти кажа, че
ще ти изтекат очите. В цялото си свободно време си в
ателието. И да знаеш, ще си отровиш дробовете с тези
разредители.
-Нямах шанс да видя този живот като човек и искам да го видя
чрез картината си.
“Не знаеш колко са художниците, които нямат шанс да видят
този живот като човеци и искат да го видят чрез картините
си. “-помисли си мрачно.-“Какво пък, да рисува. По-малко ще
страда, поне малко по-малко…Надявам се.”
Майка й тогава беше много болна и скоро си отиде. Рисуваше,
рисуваше да потисне болката. Рисуваше и година по-късно,
когато и баща й я остави завинаги. Продължи да рисува и в
малкото избено помещение, което можеше да си позволи със
скромните приходи. Не спря да рисува, въпреки че отдавна й
се наложи да разбере, че родителите й са я мамили и тя
никога не е виждала света такъв, какъвто го виждат
останалите. Плачеше, много плачеше, като разбра и виждаше
сълзите си и вярваше в тях, а те рисуваха по нея. Рисуваха
света, който търсеха, но се размиваха твърде бързо и тя не
можеше да хване движението им и отново даваше последните си
пари за материали и продължаваше да рисува. Понякога
успяваше да продаде някоя картина. Веднъж дори имаше и
изложба. Доста наперен меценат реши, че самата й история ще
е достатъчна, за да се предаде стойност на картините. Успяха
да направят и удар в началото, но скоро след удара от
сензацията нейният човек се забърка в мътни истории, а като
че ли всяка свръхнова има свойството да угасва бързо. Тогава
тя се върна изцяло към това, което желаеше. Просто да търси
видимото за очите на останалите. Случи се последния месец.
Чувстваше го. Бяха минали двадесет и седем години от онзи
ден. Точно се навършваха, когато тя почувства пак порива да
се съблече. Не виждаше езерото до себе си, но знаеше, че е
сама и в горите ги няма жребците, които да се взрат в нея,
защото щеше да ги помирише. Усмихна се и забрави за всичко.
За това, че вече няма да може да си плати и скромния наем,
че дробовете й са болни от влагата и разредителите, че
въпреки външния си вид вече не е млада, а е и доста уморена
и сама. Тогава й се прииска да види залязващата красота. Тъй
й се прииска да се сбогува с нея, че забрави, че не вижда, и
я видя през езерото. Видя я с клонките от близката гора, с
очите на един побелял воайор и две момчетии с колелета.
Видя я от всички ъгли и започна да я нанася върху платното.
Върху платното постепенно се появяваше тя. Тя самата,
каквато я виждаха наблюдаващите я очи. Изключително красива
жена, отдала се на природата и тръпката си, нанясаща се по
платното, отразена в езерото до себе си.
Усмихваше се и чувстваше лекота, каквато й друг път, когато
чувстваше, че платната й са успешни, но нямаше как да
разбере, че това наистина е платното, заради което беше
рисувала четиридесет години. Вечерта седна пак на своето
ъгълче на площада.
Още отдалече сърцето на престаряващия мошеник се преобърна.
“Господи! Та тя се е нарисувала като Венера. Това си е
нейният стил, но този път…Не мога да повярвам, че не
вижда…Това е сензационно и ще струва…Дано да не вземе да се
пазари…”
Нямаше намерение. Продаде му я колкото и останалите платна.
Струваше малко повече от материалите, изразходвани по нея.
Доволен се прибра и я окачи в хола. Все щеше да я продаде
изгодно…
Тогава нахлу горилата на един от хората, на които дължеше
пари…
На другата сутрин я откриха мъртва с прободна рана в
ателието си. Разбиха вратата,  защото беше направила
наводнение. Дълго удряха,  докато се решат.
Не се разбра какво се е случило.
Имаше нещо, напомнящо стар криминален роман. Верижката на
вратата беше сложена. А ако се беше убила сама, къде беше
ножът.