Лунният човек ме срещна и ме покани на пътешествие до луната, но не беше лунен човек, а вещица - суха, със сини очи, с разкривена, безсмислена, изпиваща усмивка, а в очите й се отразяваше смъртта... „Ела с мен... в нашето пътешествие можеш да ме питаш всичко, ще получиш и отговор на всичко... но с цената на нещо, което аз ще ти отнемам с всеки нов въпрос, искаш ли да знаеш истината?” Аз бях запленена от думите й: какво пък толкова - по един малък дар за нея на всеки въпрос... Не може да иска кой знае какво. „Добре, така да бъде!” И усмивката й вече не беше нито безсмислена, нито налудничава, беше усмивката на победата. Тръгнахме. Тя ме хвана за ръка и ние летяхме над села и мизерни улички, над гробове и мътни води, над заспали на студената улица пияни бащи и разплакани детски личица в мизерни къщички. Летяхме, а аз плаках, и течаха кървави сълзи и всяка сълза, която капеше от мен беше заловена и заключена в усмивката на вещицата, тя обичаше да пие тези кървави сълзи. Тя летеше и се сме ...