Лунният човек ме срещна и ме покани на пътешествие до луната, но не беше лунен човек, а вещица - суха, със сини очи, с разкривена, безсмислена, изпиваща усмивка, а в очите й се отразяваше смъртта...  „Ела с мен... в нашето пътешествие можеш да ме питаш всичко, ще получиш и отговор на всичко... но с цената на нещо, което аз ще ти отнемам с всеки нов въпрос, искаш ли да знаеш истината?” Аз бях запленена от думите й: какво пък толкова - по един малък дар за нея на всеки въпрос... Не може да иска кой знае какво. „Добре, така да бъде!” И усмивката й вече не беше нито безсмислена, нито налудничава, беше усмивката на победата. Тръгнахме. Тя ме хвана за ръка и ние летяхме над села и мизерни улички, над гробове и мътни води, над заспали на студената улица пияни бащи и разплакани детски личица в мизерни къщички. Летяхме, а аз плаках, и течаха кървави сълзи и всяка сълза, която капеше от мен беше заловена и заключена в усмивката на вещицата, тя обичаше да пие тези кървави сълзи. Тя летеше и се смееше - на мен, на хората, на кървавите сълзи, на света. Аз страдах, а страданието ме караше да крещя, бях слаба, а тя толкова много харесваше това. Нощта беше непрогледна, а единствената светлина идваше от нейните очи - сини, бляскави, щастливи. „Защо винаги трябва да усещам болката, защо има толкова малко щастие в моя живот? Защо усещам болката всеки ден?”. При тези думи тя не каза нищо, само се усмихна и изведнъж полетяхме надолу в Нищото. Заведе ме на Острова на прогнилите души. Каза само: „Някой ден и ти ще дойдеш тук, а на въпроса, отговор ще намериш и сама...” И ме хвърли върху черните камъни на острова и изчезна, но нейният злокобен, пронизващ смях продължаваше да кънти в ушите ми. Падайки върху черните камъни, те направиха върху посивялата ми плът рана - огромна рана - червен кръст, който също плачеше с кървави сълзи.

Огледах се, но не виждах нищо. Само тези черни дървета и кървавото море с огромни вълни, които като се докосваха до краката ми, оставяха болезнени рани по тях. Тръгнах по кривата сива пътечка, водеща към гората... Но Тя не ми отговори на въпроса, как ще го направя сама, какво иска да ми отнеме... а може би всичко беше просто капан, просто поредната клопка на живота. Не знаех, и нямах време да мисля, единственото, което ми оставаше да направя е да бягам - от кървавото море, от мислите си, които ме убиваха и от самата самота. Тръгнах, а там - в гората - ставаше все по-тъмно, все по-горещо, а самотата притискаше сърцето ми. Вървях и чувах гласове - неми гласове, виждах лица - невидими лица с промити черти. Те крещяха и се молеха, плачеха, а сълзите им образуваха кървав поток, който се стичаше към морето. Някой ден и моите сълзи щяха да отидат там. Но сега трябваше само да намеря отговор на въпроса си, който вещицата не искаше да ми сподели. Вървях, а около мен прогнили души пееха вечните си песни. Вървях, но до края на пътечката не стигнах, тя се отклоняваше... Тръгнах по отклонението и стигнах до огромен черен дворец. Не исках да влизам, но нещо ми подсказваше, че в него ще намеря отговор на моя въпрос. А всичко приличаше на един прекрасен, на един сладък Ад. Да, там около черния дворец цъфтяха черни рози, имаше черна река и много много сандъци - бели сандъци. Тръгнах към двореца, който ми шепнеше да се приближа, да вляза... Това и направих. Нямаше какво да губя, исках да разбера защо сърцето ми усеща тази жестока, пронизваща болка всеки ден. Влязох, а вътре беше горещо като в Ада, тихо като в Рая, чуваше се само ритмичното потракване на един преобърнат златен часовник. Изведнъж дочух нежен звук - някой свиреше на арфа, на сребърна арфа със струни от Еднорог, това също ми прошепна двореца, „Върви нагоре” - каза той. Стъпалата бяха хлъзгави, изкачвах ги трудно, но това не ми пречеше, исках просто да стигна до прекрасната музика. Стигнах до един огромен коридор без прозорци, а там имаше една леко притворена врата - от там идваше и вълшебната музика. Вратата беше голяма и тежка - златна със скъпоценни камъни по нея, от които струеше червена светлина. Брава нямаше, вратата сама знаеше кого да допусне в стаята, и кого – не. Тръгнах към нея, а тя се отвори широко. Продължих напред, влязох в стаята, от където идваше музиката. А там, на земята, седнало, свиреше сляпо момиченце, плачеше кървави сълзи и ме гледаше... И то имаше прогнила душа. Детето заговори. Но това не беше детски глас, беше ужасен, зъл глас, глас на демон. А арфата беше изцапана с човешка кръв. Исках да крещя, но нямах глас, исках да избягам, ала врата вече нямаше. Момиченцето стана и тръгна към мен. То все така плачеше и все така красиво свиреше на арфата. Аз не помръдвах, само седях и я гледах в празните очи, гледах й бледото лице, малките устни, дългата бяла коса. С всяка крачка към мен тя се усмихваше и сякаш колкото по-близо идваше до мен, толкова повече порастваше, а аз се смалявах. И тя беше вече пред мен, огромна и недостижима, но все с това детско лице. Наведе се и ме целуна по очите. И изведнъж тя запя, прогледна и се усмихна... сега аз бях дете. Тя заговори с нежен прекрасен глас, като на красива русалка: „Знам, че не ме позна... Знам, че дори не предполагаш коя съм... Затова и ще ти кажа. Аз съм тази вещица, която ти обеща да ти даде отговор на всички нерешими за теб въпроси. Аз съм като феникс, когато остарея не умирам, а се прераждам в малко сляпо момиченце, а сега ти беше моето спасение. Аз живея тук - на Острова на прогнилите души. Тук идват всички хора, които са живели в нещастие, които не са оценявали факта, че са живи, че дишат. Преди стотици години и аз бях една от тях, не оценявах живота си и му сложих край. Не знаех, че толкова много ще съжалявам за това. И така аз бях наказана завинаги да остана на този Остров и да примамвам тук всички прогнили души. И ето - аз съм осъдена на вечна мъка сред тези умрели надежди. Когато съм стара, аз съм черна вещица и обикалям по света да събирам прогнили души, когато съм малка, аз седя тук и подхранвам Червената река - вечен дом за толкова много удавници. Мога да порасна само, когато целуна жив човек с прогнила душа и тогава добивам образа, който преди години изгни в студената земя. И ето, сега аз ще направя едно добро, защото в теб аз виждам себе си! Ти няма да останеш тук, аз няма да го позволя. Ще ти кажа едно - да защо винаги страдаш, защо не си щастлива. Да, ще взема и това, което искам - един дар от теб. Не само ти страдаш, всички страдат... Цялото човечество е осъдено на това още преди Небето да е съществувало. Но те страдат, защото не оценяват малките неща в живота, малките радости и красоти. Огледай се навън, чуй песента на птиците, виж изгрева на Слънцето - те са живи, живи само за теб - да ги обичаш и те да те обичат. Но не си мисли, че светът е хубаво място - не, той не е. Той е един голям Остров за прогнили души и ти не можеш да промениш това. Да, силата за промяна е в човешките ръце или по-точно в техните умове, но тази промяна, виждам, че няма да се осъществи скоро. Затова ме слушай и добре го запомни. Направи твоя си свят красив, направи го прекрасен и добър: него ти можеш да промениш, накарай го да цъфне и да ти се усмихне, така ще усетиш аромата на живота. Сподели този твой свят само с хората, на които наистина държиш, които ще внесат нов цвят и нов аромат в твоя свят, така, че той да стане пъстър, неповторимо пъстър и ярък. И когато ти е тъжно, когато мислиш, че смисъл няма откъсни едно цвете от твоя свят - най-красивото цвете и го дай на някой, усмихни му се и продължи напред! И помни: върви само напред, защото в света има много тъмни пътеки - пътеки на болка и нещастие, по които ти не бива да стъпваш! А сега искам моя дар. Ти сега ще станеш дете - ще ти взема паметта, за да започнеш живота си отначало, но следавайки нов канон в него! Аз завинаги ще остана на този остров, но ти не, защото сърцето ти е чисто и прекрасно, а то не бива да остане тук...”

След тези вълшебни думи аз просто заплаках и затворих очи. Тя се наведе над мен и отново ме целуна по очите и в този момент, някъде на Юг, при Вечното слънце, се чу детски плач. Беше се родило дете, което щеше да има моите очи, моите коси, моето име, моето сърце, но щеше да живее щастливо, щеше да се смее и да обича истински, щеше да дари много цветя от своя свят на нуждаещите се от аромат в живота, и щеше да спаси много хора от Острова на прогнилите души.