Eia (Росица Танчева)
436 13844
May 20, 2010, 6:16 AM

Осъзнаване-13 и 14 от първа част на романа 

  Prose » Novels
1029 0 10
11 мин reading
XIII
     Дядо Радо ми каза, че ще е добре да се грижа за овцете. С радост доях, а също и извеждах стадото на паша. Вечер се прибирах при семейството - играех си с децата, ядях и лягах да спя в общата им одая.
     Хубавото не продължи дълго. Една сутрин стопанинът не ме пусна с овцете. Рече ми:
     - Султанът е пратил хайка.Чух, че дири бегълци. Не е добре да се показваш навън.
     Няколко дни не излизах. Сигурно щях да продължа да се крия, но едно от децата донесе вестта,че султанските люде започнали да претърсват християнските къщи. Скоро и по нашата уличка,току пред дома на дядо Радо, мина глашатай, спря се и зачете височайша заповед: ”Ако някой види момчета, било с аджемиогланско облекло, било с еничарско, или пък други, непознати в този край, веднага да обади за това на кадията. Ако има сведения,че те са се отметнали от мюсюлманството, да бъдат оковани във вериги и придружени от годни хора, да се изпратят в щастливия двор на султан Мурад III ”.
      С моя покровител решихме през нощта да напусна селото и да тръгна към град Мустафа Паша.Там дядо Радо имал брат, който с радост щял да ме приеме. Не биваше повече да излагам на опасност добрите человеци, които ме приютиха и затова аз настоявах по-скоро да замина.Знаех, че трябва да вървя все покрай река Марица, срещу течението, за да стигна града.
     Баба Радовица ми приготви една торба с ядене и бохча с дрехи. Когато се смрачи и навън всичко утихна, големият син на дядото ме изведе извън селото и ми показа накъде да вървя.Тръгнах срещу течението на река Марица. Броях крачките си. Около двадесет и пет илядо и съм на желаното място.Така ми рече изпращачът. Срещнах скитащо куче, но то бързо ме подмина. По едно време се спънах в някакъв храст и малко се понатъртих при падането, но продължих, макар че десният крак ме наболяваше. Взе да се зазорява. Съгледах един спахия, а след него и няколко конника. На гърба на всеки кон висяха, прехвърлени от двете му страни, големи, плетени кошове. От тях се подаваха човешки глави. Бързо залегнах между храстите. Слава Богу, не ме видяха! Преминаха много близо покрай моето прикритие.Успях да забележа в един от кошовете две малки дечица. Откарваха ги за продан на робските тържища в Едирне и Станбул. Повървях още малко, но очите ми непрекъснато шареха - трябваше да намеря скрито място, където да прекарам деня. По-безопасно беше да вървя само нощем. Най-после навлязох в малка кория. Избрах един гъсталак, в който открих дърво, удобно за катерене. Седнах под надвисналите му клони. Мястото ми хареса, защото аз виждах мекия път до гората, а мене не можеха да съгледат. Хапнах малко от питата на баба Радовица, отпих от кратунката с вода и задрямах. По едно време се сепнах от някакво скърцане. По пътя минаваха биволски коли, натоварени с жито и ечемик. След тях се зададоха и други, пълни със сено и слама. Сигурен бях, че отиват при султан Мурад III и при неговите еничари и силяхдари, отседнали край Едирне.Това бяха дажбите на конете им.Тъкмо отминаха те и дочух барабани и зурни. Видях конници, облечени с кожи от вълци и тигри - муцуните на тези животни им служеха за маски, а на главите си имаха големи орлови крила, разперени за летене. Изглеждаха толкова свирепи, че не усетих кога се изкачих на дървото и как се спотаих между гъстите му клони. Най-после се загубиха в далечината. Аз опитах да се завържа с пояса си за дебел чеп и да спя там - долу беше опасно. Доста време се мъчих, помислих, че съм успял и изморен се отпуснах. Но не ми било писано да си почина.Този път ме стъписаха въоръжени с коси люде. По говора им разбрах, че са арнаути. Сигурно бяха тръгнали да си търсят работа. Броих, броих - изкарах ги повече от триста чиляка. Едва се изнизаха и вниманието ми бе обзето от две български момета, които се шмугнаха в храсталака под дървото, от което наблюдавах.
     - Ще чакаме да се стъмни, како - каза едното.
     - Намериха виното. Дано да се напият поганците и да заборавят да ни търсят! - рече другото девойче.
     Не смеех да мръдна, за да не ги изплаша. След време движението по пътя затихна. Двете бегълки заспаха и аз също успях да подремна.
     Когато се събудих вече бе тъмно. Никой не видях в гъсталака. Сигурно момичетата се бяха прибрали в селото си.Тогава развързах пояса от клона и внимателно слязох от дървото. Багажът бях скрил долу - намерих го, похапнах малко и тръгнах. Изброих още около десет илядо крачки и най-подир съзрях прочутия мост на Мустафа Паша. На лунната светлина успях да забележа около двайсет свода.Тръгнах по него.Той целият беше от мрамор, а в средата имаше голям, позлатен камък, изписан с турски букви, в който се оглеждаше звездното небе. Мостът делеше града на две части. Откъм Едирне имаше джамия, кервансарай и дюкяни. Бях сигурен, че това е махалата на османлиите. Стигнах отсрещната страна и навлязох сред българските къщя. Дядо Радо ми беше казал, че третата, откъм реката, е на брат му. Намерих я и потропах на портата. Чувствах, че някой ме наблюдава.
     - Кой чука? - попита ме мъж с пресипнал глас.
     - Изпраща ме дядо Радо - избоботих бързо аз.
Тогава вратнята се отвори и от нея се измъкна огромен мъж.Учудих се как ли се побира в тази къщурка.
     - А, значи брат ми те изпраща? - рече новият ми познайник.
     - Да, аз работих при него, бях аргатин, но заради турците напуснах селото и дядо Радо ме упъти как да те намеря - обясних притеснено.
     - Влизай, влизай, щом брат ми те изпраща, значи си добро момче! - отсече великанът и се отмести, за да мога да се промъкна вътре.
 -    Тесничко е у нас, но душата да е широка!- засмя се мъжът и аз се успокоих.
 
XIV
      Запътил се бе Доброслав Церов към Филибе. Щеше ли отново да види родния си край? А накъде съм тръгнал аз? Откакто дойдох в съзнание, след последните мозъчни операции, все се лутам и не мога да открия себе си. Кой съм, защо съм, накъде вървя и докога ще търся смисъла? Не че знаех всичко това преди да отида доброволец в Ирак. Просто тогава не си задавах толкова въпроси.
     В такова състояние на духа бях, когато научих, че българска експедиция е потеглила към Еверест, към най-високия връх, който се намира в планината Хималаи, в далечен Непал. С трепет следях новините по телевизията. Представях си, че и аз съм с алпинистите и най-после съм открил своя връх. Възхищавах се на това противопоставяне на живуркането, на стремежа да надмогнеш себе си, но да достигнеш една прекрасна цел.
     През 1984 г. под връх Еверест загина българският алпинист Христо Проданов. Ето че през 2004 г. дадохме още две жертви - под Еверест намериха смъртта си Христо Христов и племенницата на Христо Проданов - Мариана. Те поне избраха достойната смърт. Не понесоха планираното унизяване и смачкване като червеи, на което бе подложен българският народ. Не се примириха да разгръщат вестниците и да четат заглавия като: ”Петте български медицински сестри осъдени на смърт в Либия”, ”Бандити гърмят по ченгета”, ”Изписаха ранените от мнимите попове”, ”Клюнът крие за атентат с граната”, ”Крадци в дома на Наско Сираков” и като капак на всичко - вицът на броя, отпечатан на страницата с черната хроника.
     Вече бях осъзнал, че оцеляването не ми е достатъчно, но не съзирах своя Еверест. Бях отвратен от гнусните цели на повечето от заобикалящите ме, изразяващи се в пари, имоти, коли и власт, заради самото властване и уреждане на собственото на управляващия материално благополучие. За съжаление, именно тези същества бяха медиините герои. Никой не хвалеше добрия лекар или учител, вдъхновения инженер или обикновения, трудолюбив човечец, който търпеливо, въпреки всичко, съвестно вършеше своята дребна работа.
     Какво да направя, какво да направя? Трескаво се питах аз. После се присмивах сам на себе си - сега ли се чудиш, глупако, когато стана инвалид, а защо не се опита нещо да сториш преди, когато беше като канара?
     За съжаление, повечето от физически здравите хора, с които ме сблъскваше животът, бяха в духовна агония - те просто съществуваха.
     Но стига съм се измъчвал - отново ще се върна при Доброслав Церов, който все още смело следва своя път.

                                 Следва продължение.

© Росица Танчева All rights reserved.

Author has locked rating.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря за интереса, Христина.
  • Интресено ми е какви изненади и изпитания ще поднесе животът на нашия герой от Кербала.
  • Петя,благодаря!
  • Чета с голям интерес!
  • Плами,Силвия,Светлана,Виолета,Ивон,Донко,сърдечно благодаря за отзивите! Вили, радвам се, че описанието на моста в гр.Мустафа паша /Свиленград/, ти е спомнило твоя роден град. Да, този мост сега е културно-исторически паметник. След десетия откъс от първа част на романа съм изброила историческите извори,от които съм черпила знания за местата, през които моят герой от 16 век минава, за фактите и събитията. Исках да романизирам исторически истини, да се опра на действителността в далечния 16 век. Къде ли не обикаля Доброслав!Той стига чак до Пражката резиденция на Хабсбургския император.Съдбата му го среща с дубровнишкия търговец Павел Джорджич, с никополския първенец Тодор Балина, с търновския архиепископ Дионисий Рали. Той участва в Първото Търновско въстание против турците. Още много места, през които минава Доброслав, са описани в романа.
  • Поздравления! Страхотен разказ!
  • Роси, стана ми много мило, когато прочетох за град Мустафа паша, сегашния Свиленград, защото аз съм родена там, моите роднини още са там.Мостът, който описваш, е действащ, културно-исторически паметник е, и наистина разделя града на две части.Аз съм родена в Гебран, стария квартал до самия бряг на Марица, и си спомням разказите на баба за наводненията и как с лодки са се придвижвали.
    До следващия път!
  • Готова съм за по-нататък. Сърдечни поздрави, Роси!
  • Поздрав Роси!
  • Отново те чета с удоволствие, Роси! Поздрав сърдечен!
Random works
: ??:??