От безкрая

                                                  „... и трусове и мор ще има...”   (Откровение на Йоан)

  Не, не – това не е есе или друго литературно творение, това не е демонстрация на начетеност и добра памет за цитиране. Това е едно писмо, което ще бъде копирано, скатано и четено неведнъж, а и не само от един човек. Това писмо е моят последен вик, онова затваряне на кръга,  за което  писах в „Триптих”-а. Когато бях млад, и аз се страхувах от Смъртта, даже често се питах как ли ще дойде този ужасен (сигурен бях) край. За „него Живота” - бих сторил всичко... м-да, докато не започнахме „с него под вежди да се гледаме строго... ” (Вапцаров). Някой трябваше да ми повярва, че някога бях млад. А никой не искаше. Така остарях на двадесет години. „Аз съм само на двадесет години, а бръчки са прорязали челото... ” - кога го писах това? Въпреки всичко, аз си бях на двадесет – един страшно пъргав силен младеж, невероятен фантазьор - твърдо вярвах, че в края на краищата аз ще определям посоката на развитие на Литературата ни. Четях като луд... И правех вече първите си основни грешки. Днес ги виждам - първите дълбоки прорезни рани в сърцето ми. Как бързо ме надушваха, че никога и на никаква цена не бих се отказал от думите си... Другите, разбира се, се отказваха... Преиначаваха мисли, думи, действия - аз гледах обидено... Зная кой епитет да сложа тук, но няма да го направя. Тези листа не са за такива  неща. Живеех забързано, задъхано, крачех с широка крачка във всички възможни посоки. Исках във всичко да съм най-добрия. Един обикновен футболен мач не можех да загубя като хората - винаги се борех до най-последната секунда. Обичах и мразех еднакво силно, не се страхувах от никой и нищо. Не се опитвах да се нагаждам към системата, стремях се да я пригодя към себе си. Бях абсолютно безкомпромисен в работата си, не „цепех басма” никому и можех да си лягам със спокойно сърце. Обичах вечерите с приятелите, обичах хубавите жени и стръмните скали, бях екстремен във всеки свой ден. Младост...

  Надсмивах се над еснафските страхове на „какво ще кажат хората”, не се колебаех да сменям и месторабота и местоживеене - знаех, че поетичната ми душа е чергарска. Представи си – бях си поставил за цел да работя в професията си до 50-тата си година, след което да се хвърля в Литературата - моята най-голяма, най-истинска и  най-съкровена мечта. Всеки ден ровех  и откривах дума, мисъл, звук, картина и ги скатавах за „после”, за времето, когато щях да се наведа над белия лист. Никога, ама никога не съм се съмнявал, че ще успея да осъществя мечтата си! Какви прекрасни стихове (мои и чужди) съм рецитирал къде ли не - на пияници, паднали жени, пред работници, пред псевдоинтелигенти... и как ли са се смеели зад гърба ми (” чалнат си е човекът”). Времена...

  Някога написах:

 „На всяка компания бил съм в средата,

даже в средата на житейската река

 и сякаш в това била  е бедата,

 далече, далече от мен бил е брега...”

   Така и исках да бъде - далече от брега, във водовърта на времето, изправен на стремената исках да прескоча годините и да дойда до 50-те. А бях на 39. Започваха загубите. Първо отлетя здравето - получих  (основателна или не) тежка присъда. Оставаха ми максимум девет години. Не можех, не исках да повярвам - трябваха ми поне дванадесет. И се хвърлих в борба. Борба да отвоювам времето. Мислех - да достигна 50,  оставаше Мечтата - другото бе без значение. Но започваха загубите - отиде си баща ми, отиде си (лош или добър) стереотипът ни на живот, наречен социализъм. Един ден осъмнах толкова беден, колкото не бях си помислял, че мога да бъда. Хората си купиха жилищата, понаредиха се - останах зяпнал и безнадежден. Хвърлих се в дълбокото - напуснах работа, започнах самостоятелен бизнес. Бизнес... колко разочарования, какви предателства, какви луди мутренски години, каква простотия, каква мизерия - каква ти тук поезия? Летях по войнишките маршрути на синовете, посрещах ги след казармата, за да ги пратя в университетите. Загубите продължаваха - загубих Румето...

”Ще догоряват залези и хора... ” (П.Пенев)   

Е, да кажем, че поне „позагладих косъма”, позамогнах се - и как не – работех като луд, като луд летях  по пътищата на страната - сам, отрязал всички мостове след себе си, правеха ми операции по пътищата между обекти и търгове. Операциите дребни значи, ама без упойка... Паднаха ми предните зъби... Синовете завършваха и идваха да работят с мен – фирмата бе вече семейна. Безкомпромисно и твърдо ги направлявах, нямаше време за лигавене, скоро щях да навърша 50 и след това трябваше да се оправят сами. Загубите продължаваха... Изпратих и майка... И най-сетне бях на 50 - навърших ги в 5-та градска болница в София. Този ден ме изписаха. Сега трябваше да спра с бизнеса и... при Мечтата. В годините бях натрупал много грешки - и нищо да не правех, пак не можеше да се случат нещата както трябва. Но истинските ми грешки предстояха. Просто унесен по Мечтата си, не видях къде стъпвам. Мислех, че комплектовам около себе си най-подходящите хора, онези, които щяха да подкрепят отшелническия ми живот, които щяха да положат всичко свое пред олтара на моето Призвание... Колко съм се мамил, колко съм се мамил, колко съм се мамил?!... Загубите продължаваха - погребах брат си, а с него и онази връзка с корена, която... Там, пред зейналия братов гроб за пръв път разбрах, че някъде, някога, нещо ужасно съм объркал... Аз съм хладнокръвен човек - веднага си дадох ясна сметка, че трябва да се реагира незабавно и жестоко. Жестоко към мен - вече бях оплел живота си с оставането в бизнеса, трябваше да взема бързи и правилни решения.  И ги взех - бързи, но изключително погрешни. „Опомнихме се - късно - бяхме вързани жестоко...” (Вапцаров) В бизнеса станах болезнено внимателен и мнителен. Не допусках замръкване със задължения. Регистрирах  фирма на синовете, купих земя. Опитах се да им предам всичко, което знаех за Пътя към успеха. Не мисля, че сполучих - изведнъж се оказах с остър недостиг на време. Връхлитаха ме камари от задачи и изисквания – но аз не бях вече същият – трябваше да се примиря с умората. Повярвах на жена, която мислех за богиня, трудех се заради нея, приех всеки неин трепет за свой... Хванах се за нея като за най-последна надежда, само чрез нея виждах осъществяването на Мечтата си, даже точно така го казах. Да-а... продължавах да казвам... Тук вече сгреших, както никога не бях грешил! Кой ми беше казал, че аз имам право на чувства? Нямаше ги до мен любимите ми мъдреци - старците, кротко и твърдо да кажат – не! или поне да поклатят глава. Нататък бях лесен - следваха униженията. Безмълвно погребах Мечтата си. Загубите продължаваха. Огледах се - бях останал съвсем, съвсем сам. Най-самотният човек в света. Дните ми течаха мъртви и пусти, вечерите  бяха непоносими... изчезна всеки смях, непрекъснато бях изправен до стената... Нощите ползвах за работно време - управлението на фирмите искаше време. Време, което вече нямаше кой и кога да ми даде. Срещу ми бе алчната паст на всичко онова, което бях отгледал и въздигнал. Сърцето ми кървеше...  Виждах ширналата се пред мен пустиня с подвижните пясъци, разбирах, че за да оцелея, трябваше да отрежа въжето, на което се крепях. Реално погледнато, това бе краят - аз бях мъртъв. За пръв път в живота ми думата ми не значеше нищо - трябваше документ. Умря поетът, умря човекът, умря душата ми... Нататък следваше агонията... Живеех, защото имах да свърша неща, подсигуряващи в някаква степен бъдещето на всички, които бяха полепнали по мен. Живеех и от страх да умра. Разбитият мъж, както споменах, е лесен. Колко му е Страхът да го надвие... Преди повече от двадесет години ме наричаха „Героя”. Сега на бях герой - не и в собствените си очи – един пълзящ, обезверен, смачкан човечец, молещ за пощада. Да, за пощада на безмисления си животец...

  Аз вече не мога да съм пример за борбеност и неотклонност, за мъжество и сила, няма го твърдия ми глас, няма го смразяващия ми поглед - аз мога вече само да пиша под чужда диктовка... Аз не съм се огънал, аз съм прегънат - една безволева купчина кости и нерви. Физическите ми страдания са, разбира се, тежки, но са нищо пред провала ми, пред болката в душата... И като вдигна поглед - няма достоен път напред, не и в тази конфигурация.

Съжалявам, че кракът ми изневери в този момент – исках като орлите, поне края... Иска ми се да си вярвам, че мога да събера силите си за един последен скок в безкрая... „... животът е адски труд и вечна мъка: мигар вие не сте крайно уморени от живота!... Длъжен си сам да туриш край на живота си. Длъжен си сам да се измъкнеш скришом от него!” (Ницше)  Аз, ясно е, хленча. Къде ти – длъжен си... Забравих вече какво е да се изправя и стресна агората... Малко и ненужно утешение е, че всички ще разберат колко важен съм бил за тях, колко важно е било да съм силен, да крепят, а не да режат крилете ми... Пък и... сам си ги отрязах. Пропилях една мощна душа - това е истинската оценка на моя живот. И си отивам с наведена  глава...

„Радост и болка, даже любов -

просто всичко свършва някой ден...

... И няма вече пад и слава,

и всеки шанс е осуетен...”

*R                    20-05-07