Виктор се въртеше в просъница в тясната кушетка. В стаята беше тъмно, едва различаваше очертанията на предметите, щорите на остъклените стени бяха спуснати, едва-едва проникваше безцветна светлина от неоновите лампи в коридора. Имаше часовник на стената-във всяка болнична стая има часовник. Този тук бе овален, със стрелки, но тъмнината му пречеше да види колко е часът. Може би към полунощ. Времето нямаше никаква стойност.
Като че бяха забравили да му дадат приспивателни и така бе по-добре. Той въздъхна и се втренчи в тавана. Казаха, че е четвъртък, губеха му се часове, дни. Къде бе ходил, какво бе правил всичките тези дни, изминали от миналата събота, нито щеше да им каже, нито да му повярват. Опита се. Наистина се опита да сглоби някаква версия, после се отказа. Беше сигурен, че знае какво прави.
Никога не са били необходими огледала. Всичко бе илюзия, която му даваше правдоподобно обяснение. Той просто бе губил съзнание, беше минавал границата. А сега може би дори това не се налагаше ...