Митко крачеше на едри крачки и звукът от празното ехо на стъпките му отекваше в безлюдния коридор на завода.
- Митев! – спря го гласът на зам.-директора. – Какво правиш, Митев? Защо не обядваш? Духом ясно, че вече сме те загубили, ама ако не ядеш, и тялом ще се затриеш. – Беше вече стигнал до Митко и хвана ръката му над лакътя. – Я гледай! Ръката ти е колкото на дъщерята. – Пусна го и го потупа по гърба.
Ако трябваше да опишем заместник-директор Евгени Иванов с една дума, то със сигурност щяхме да кажем, че той е ГОЛЯМ човек. Беше от онези хора, които се опитваха да скрият върлинесетата си фигура с методични и упорити изследвания в областта на храненето и добрите домашни алкохолни напитки. Скоро прехвърлил четиредесет и пет, Иванов с достойнство си взе нов комплект работни сини престилки – един номер по-широки, и се потърка гордо по шкембето с форма на спукана медицинска топка. Вече стана месец и нещо, откакто го бяха повишили в заместник-директор, а той все още се държеше тормаво и ск ...