Отец Форевър слиза в равнината

         Обади ми се по телефона, два дни след Коледа. Дали съм го помнел. Разбира се, така му отговорих.

          - Вие сте онзи, който влезе преди година в магазина. Заедно с дъщеря си и малкото внуче. Който ми остави няколко дървени кръстчета, и филакто също.

           - Братко, да минем на ти - веднага превключи той.

          Искал да вземе нещо от мен, на едро. Все пак са почивни дни, за което се извинява. Казах му.

           - Братко, няма проблем. Утре се прибираме с жена ми, да се чуем след обяд по някое време.

           Сякаш го видях как се разсмя с широка усмивка.

            - Разбрахме се. И да нацелуваш жена си.

              Хм, помислих си аз…

             На другия ден отново ми звънна. Тъкмо пушех цигара пред книжарницата. Зададе се, не много висок, но с едро лице и прошарени дълги коси. С черни дрехи. Кръст дали имаше, не съм сигурен. Ръката му силно стисна моята.

             - Да те черпя едно кафе, или чай - го попитах.

              - Братко, не искам да те обиждам, благодаря ти - отказа ми той. Май беше леко почерпен или така ми се стори.

                 И започнахме да си говорим. За съвременната българска литература, за телевизията и нейните безумни игри на късмета, на щастието или на пошлостта. И за планината си говорехме, как вече не е хижар горе, в Балкана. Беше ми го споменал при първата ни среща.

                - Е защо, нали има един отец, някъде в Пиринско, който е треньор по бокс. Или в нашия край, където друг пък съблича расото и става фелдшер, хората разчитат на неговите услуги и сутрин, и вечер.

                - Виж, братко, нали ме знаеш, че съм търговец. Все ще намеря пари за залък хляб. Пък и не съм удобен в митрополията, от години не служа никъде.

                  Аха, значи такава била работата, помислих си аз. Още от първото виждане преди година ми беше станал симпатичен. Като шило в торба е, няма начин да е послушен.

                  Поговорихме си още малко. Бях казал вкъщи, този човек ще си купи моята нова книга, така го чувствам.

                   - Сега пътувам много насам-натам. На автостоп - усмихна се и приглади дългата си коса назад, този отец, който хич не е светец, но пък как открито гледа право в очите събеседника си.

                   - И върви ли стопа, я виж моя първи разказ как се казва : „ Автостопът на 70- те” - вече му подавах книгата си.

                   - Някога повече, друг път, по-малко- зачете се той. И веднага се усмихна отново.

                   - Ето това ми харесва как си го казал, когато колите са фучели край вас.

 „ Благословията му съм я забравил, доста благозвучна беше.” Доста меко си го изписал, мисля си.  

                  - Ами такъв съм, трудно казвам цинични думички, така съм свикнал - му отвърнах аз.

                      После си купи от мен малко дреболии. Разпъвал малка масичка пред някой манастир, или горе в балканското си градче, ей така, на улицата. Щом кметът се отбивал при него, значи може да я кара все още и без разрешително. Тъкмо привършваше с разказа си за Чавдар циганина, когото научил къде да застане и как да разпознава добрите миряни, от които да проси дребни монети, и се обърна към мен отново.

                     - Колко струва книгата ти, за да си я купя.

                     „ Здраве през новата година и благодарност за доброто запознанство”- това написах на първата страница, прибирайки в джоба си десетте лева.

                     Тогава ми каза, че от десетина и повече години е вдовец. Имал две дъщери и четири внучета. Но не бил по тънката част, жените сами го намирали. Че как иначе, си помисли аз, с тази мъжка сила, която си личи отдалеч…

                     Излязохме навън. И ме покани в параклиса, да изпълни един тропар. В памет на най–светия светец, свети Йоан. Така ми каза.

                     Гласът му беше поразяващ! Излъчваше сила, излъчваше мощ, стените ехтяха, очите му блестяха…Беше кратко и невероятно…

                   Трябваше да му кажа нещо.

                  - Хората сме толкова крехки, и понякога пък така силни, сами се удивяваме на себе си.

                 - Аз плача - ми отвърна той. – И не се срамувам от мъжките си сълзи. На някой филм, понякога над някоя книга.

                     Вече се ръкувахме за довиждане, когато извади една снимка. Гледаше ме лице на младо момиче, красиво, а около него дълги черни коси.

                   - Тя живее далеч - каза ми той.

                   - И какво, ще пътуваш, за да я виждаш, така ли? И на колко години е - не се стърпях  нетактично да попитам.

                     - Знам годините й. Може да ми бъде дъщеря.

                    Гледах го, исках да му кажа нещо мое, но си замълчах.

                   - Заминавам, няма да пътувам- И спомена един град в равнината, в другия край на страната ни.

                 - Заминавам. Форевър ! Да, форевър!

                    Усмихнати бяхме и двамата. Стиснахме си силно ръцете. И си пожелахме отново да се видим.

                   И сега си мисля, защо пък не. С жена ми обичаме да обикаляме България. Може да му отидем на гости някой ден. Пък и той ще се отбие пак при мен, сигурен съм.

                    А сега, в последния ден на годината, в навечерието на новата година, когато всички се надяваме да бъдем по-добри, ще почакам тя да се събуди.

                    И ще отида да я целуна. Онзи ден бях забравил.

                    Дължа го това. Дължа го на отец Форевър!

 31.12.2013.                                                                                 Любомир Николов