Миришеше силно на пушек. Уж ранна есен, а вече беше студено и улиците опустели и безлюдни. Оголелите клони на дърветата изглеждаха призрачно самотни призори. Като ръце протегнати за молитва незнайно в каква посока. Нагоре ли? Че то там бъкаше от протегнати за милост длани. Сигурно и ония, горните, вече нямаше къде да стъпят от тия мършави и нечисти ръце. Толкоз ли прост бе тоя народ да се моли на въздуха, на каменни изражения, на куполи, на идоли, да гадаят по изгреви, залези, ветрове и други нетрайни природни явления. Нетрайни и като чувствата на хората. Все единаци, а в глутница. Скотове, събрани около една и съща трапеза всяка вечер. Гледаха се втренчено и изпитателно, сякаш се изучаваха и само мъмренето на някой от възрастните слагаше край на това, ама временно. Те и стените на стаите бяха попили омразата и от тях вееше само хлад. То и въздухът пращеше като електричество от злобата между братя, сестри, роднини. Заради едната борба. Борбата за насъщния. Само чакаха да измрат старцит ...