Не знаех колко дълго ще чакам този момент, но бях готова за него. И ето той дойде.
Пролетта вече се бе завърнала от предшестващата я дълга почивка, у дома, дърветата по улиците на града отново посрещаха своите рожби, след зимната им раздяла, а в прекрасните градини на хората кокичетата, заедно с минзухарите и зюмбюлите спореха със своите съседи теменужките, нарцисите и лалетата, кои от тях са по-красиви, когато нещо вътре в мен ми подсказа, че това, което току-що бях сътворила, не бе напразно.
След като приключик с последното си творение, аз се почуствах изтощена.
Усетих страх! Такъв, какъвто никога преди не бях изпитвала. Неописуем страх!
Да, разбира се, че се уплаших! Това бе чувство, което не бях канила в душата си!
В този момент, в който отразих и последната щриха върху платното, сякаш сърцето ми се отвори.
Поглеждайки към картината, видях прелестни, ярки цветове. Това бяха цветовете на истината и любовта.
Или: отговорът на неописуемия страх!
Толкова дълго работих, а ето, че сега, ...