Нямам нищо по-лично от миговете преди да заспя, тогава съм сама и съм себе си. Понякога заспивам преди да си намеря страницата в книгата (така и не се научих да си я отбелязвам), понякога разучавам сенките дълго, дълго. Ей такава съм - хем различна, хем малко скучновата. Още се усмихвам, още се смея дълго и звънко, още плача на глупави филми. С други думи съм си същата, малко поостаряла, но същата. и все закъснявам, все бързам, все нещо не дообмислям.
И всичко това е и откровено, и истинско, но малко безинтересно, като сериал - гледаш го по навик, пък малко те дразни, че така бавно се развива действието...:)