Видях ги, бяха дълго време в параклиса. Младо момиче и жена на средна възраст, струпали около себе си доста багаж. Вече бях ги забравил, когато гласът на момичето ме извади от унеса, не мислех за нищо в този горещ августовски ден.
                 - Може ли да си оставим куфарите при вас? За десетина минути.
                  От половин година съм тук, в книжарницата до параклиса. На ден я продам някоя икона, книга или сребърно кръстче, я не. Не бързам да стана богат, с вярата и нещастието на хората не се забогатява. Така си мисля, макар че ми се иска да имам повече клиенти. Няма страшно, ще дойде слънце и на нашата улица. Вяра да имаш, това е важното. Резултатът не е от значение.
                   Зад гърба на младото момиче надникна и майка му. Стори ми се нещо стегната и замислена. Интересни хора, къде са тръгнали с тези куфари.
                  - Вие откъде сте, не сте от града сякаш.
                  - Пътуваме от София. Ще отидем до поликлиниката.
                    Поликлиниката е на малко повече от стотина метра. Тук, в центъра на града, е всичко: полицията, градският парк, големите магазини и няколкото лъскави заведения, където винаги има кой да яде и пие. А отвън, на плочите, пред бялата фасада на параклиса, често сядат просяци, някои притеснени, други нахални, трети безразлични. Шарен свят.
                - Десетина минути за поликлиника не са ли малко? - Не ми се искаше да им правя тази услуга, момичето ми се усмихна и заедно с майка си бързо се отдалечиха.
                      Беше минал почти час, когато затворих магазина, двете жени да ме чакат, след два часа отново съм тук. Нямат друг избор.

                      Не бях отворил още вратата, когато момичето цъфна пред мен отново с усмивка. Едро, самоуверено, не филмова звезда, но в никой случай не и грозно. Младостта винаги е красива.
                      - Извинявайте за неудобството, създадохме ви грижи.
                       Попитах я как и защо са дошли тук, в столицата няма ли добри лекари... Разговорихме се. Майка ù била доктор, лекувала един известен господин, който го знае целият град. На устата ми беше да кажа, че го познавам много добре. За такива като него най-добре е да използваш цитата:  "Попадна в затвора и стана човек." Е, това беше отдавна, сега е крупен бизнесмен с три-четири хотела. Поне аз толкова знам. И явно са дошли да му върнат визитата ли, малко неясна ми беше тяхната история. Какво значение има това?
                       - Всичко наред ли мина? - я запитах накрая.
                        Малко се забави с отговора.
                       - Да, няма проблеми. Ще пътуваме довечера с автобуса обратно.
                       - Можете да си изберете нещо, някоя икона или нещо друго. За да не ви глобявам за багажа - пошегувах се аз.
                        - Ще дойдем след малко, сега обядваме, пък и мама трябва да се преоблече. Ето, аз си избрах икона на свети Мина, той е моят закрилник. Ако вземем и нещо друго, ще ни направите ли отстъпка? - попита момичето, след като цената на иконата изобщо не го впечатли.
                       - Е, вие елате, пък пак ще говорим. - Тя беше вече на вратата, двете ù ръце дърпаха пълните с багаж куфари по горещите плочи пред магазина. И отново се усмихна.

                           След три часа затворих. Утре отново ще съм там, ще минават хора, познати, непознати, млади или не толкова, някои направо стари. Всеки с проблемите си. И повечето, ако влязат при мен, ще са с най-добри намерения. Да си вземат нещо за спомен, за подарък, най-вече за здраве.
                           И както това момиче и тази жена на средна възраст, веднага ще забравят какво са си обещали. Защото на себе си го дължат, надеждата и страданието вървят ръка за ръка. Мисля си, ако всичко ни е наред, за какво ни е надежда. Много пъти сами се лишаваме от нея, загърбвайки несгодите си. Които са ни отминали. И си мислим, че няма да ни сполетят отново. А те са неизбежни, защото сме програмирани да страдаме много повече, отколкото да живеем в радостта си. И това е ценното в нея.
                     Като това младо и усмихнато момиче. Което надали ще се върне отново в книжарницата.
                           Е, в този или някой друг подобен параклис, не съм сигурен.