Ставрос се пробуди внезапно от необичайния шум, идващ някъде долу, от кухнята. С мъка отвори докрай очите си и погледна към часовника на нощното шкафче. Беше вече обяд. Това поне е обичайно. Едва стана от леглото с натежала глава и залитайки, заслиза по извитите стълби. Повдигаше му се. За кой ли път?! Вече по средата на кухнята, полагайки неимоверни усилия да фокусира тананикащия си някаква странна мелодия обект, чиято глава беше наполовина заровена в хладилника, Ставрос успя да свърже едно изречение:
- Коя, по дяволите, си ти?! - той прокара с уморен жест ръка през посивелите къдрици на главата си, сякаш това щеше да опресни паметта му и да го накара да си спомни за събитията от изминалата нощ. Вече на шестдесет и четири години все още предизвикваше завист у почти всеки младеж, заради гъстата си, макар и прошарена коса. Но това го правеше да изглежда още по-чаровен, отколкото беше. Красотата на гръцки бог се беше запечатала върху цялото му същество, необезпокоявана от безпътния, разг ...