Каквото и да става, това продължава да се ниже в дните!
Каквото било - такова останало, и все пак не е там, защото никой не го търси, за да разбере... неговото съществуване. Самота - няма такова нещо! Всички сами се предаваме на безвременно отшелничество в собствените си мисли, разсъждения и страхове! Всички ние даваме силата на самотата само като я признаем за спътница на любовта ни - към телевизора, към работата, към себе си, към другите и все така към и от навън и все към нас. Камо ли да се отдадем на друг човек - там вече самотата е отречена от собственото си съществуване чрез простия диалог - човек към човек и за този човек. И все пак колкото и да градиш около себе си - замъци, притежания, материалното и духовното - всичко това е заблуда, до момента, в който не отприщиш съществото си да обича, било дори и самотата, каквото и да е, обичаш ли - то значи съществуваш... това май го беше казал някой... или май-май беше друго... няма значение. Обичта сама по себе си налива смисъл във всичко, което правиш - стига да е искрена и истинска, излизаща от сърцето (душата или съществото - каквото там ти е угодно да го наречеш-разбереш-измислиш. Това е разказ за борбата на съществото над съществуването - или просто за борбата (любовта) или там каквото ни кара да вървим напред - ако искаш, инат го наречи! Да съществуваш или да си съществен за кой, за какво, до кога?!?!? Никога не е ясно и все пак няма смисъл да бъде ясно... истината е простичка - трябва да се върви напред дори и към края... трябва да стигнеш сам или по-точно, ще стигнеш, когато стане необходимо да извървиш тази пътека, недей бърза, има време или поне минутка още! Нека погледнем Самотата или Обичта - и двете започват с главна бука и завършват с фалшивата надежда - при самотата надеждата е да свърши безкрайното мъчение - при любовта надеждата е за безкраен край - общото е безкраят и както се казва в математика (и донякъде се доказва) хубавото му е - че няма край, както можеш да се досетиш, и това доказва колко надеждата е съществена част от нашия живот.
Както написах по рано днес: за хората надеждата съществува, защото хората имат нужда от фалша на вярата или казано с други думи - Да вярваш, е чисто наивно човешко начинание, точно поради този факт те влагат големи надежди във вярата си и това е изградило не едно общество, не една религия и като цяло една нужда от нещо извън нас, нещо, което ще направи всичко за нас... ако сме послушни и следваме дадени догми... а сега наляво, а сега надясно и така до безкрайния край. Нещо май се отплеснах, няма да мога да изразя всичко това, което мисля по темата... не и днес, не и сега... но още малко и ще приключа.
Да се върнем на Самотата и Обичта - според човешкия характер на тези емоции те се изключват, но това не противоречи на следната човешката черта - да се самоопределя от неприемливи емоции! Какво следва, да обичаме и да сме сами в един и същ момент, да това се случва и то не е рядко!
Пример:
Много хора обичат - това, което правят, това, което имат, това, което са постигнали, това, което ги определя тях самите, но това не може да им попречи да се чувстват сами.
Щастието е такова, само споделено с някой, на който държим! Можем ли обаче да обичаме човек и все пак да не се чувстваме щастливи - разбира се, че да! Това се случва, когато любовта не е споделена, а това, драги ми читателю, е доста възможно! Дори когато обичаш безпрекословно някой, винаги съществува възможността той да не те обича по същия начин и това е доста често срещана практика в историята на цялото съществуване на нашия хуманоиден вид. Това определя донякъде твърдението - да обичаш, те прави глупав, или любовта е сляпа.
Самотата от друга страна също е глупава емоция за един осъзнат индивид, защо ли - простичко е - да се чувстваш самотен е глупаво, защото да се чувстваш самотен при цялото многообразие около нас - значи ние умишлено да си затваряме очите: за хората които ни обичат и застават до нас, за всичко онова, което може да ни приобщи в обществото и да ни накара да се почувстваме - не сами. Примерите, изборите, начините да останем "не сами" са еквивалентни с безкрайността - да пак това дето няма край, но като се замислим е така... и все пак ние сами избираме да бъдем самотни, колкото и да не искаме да е така, самите ние допускаме тази емоция да ни завладее изяло - и от какво - от глупостта, да не видим всичко това, което е около нас...
Извода на цялата тази голяма сбирщина от думи е прост, ние допускаме всички емоции до нас от глупост. Човешко е да се греши, глупаво е обаче да грешим цял живот, но ако грешим цял живот, значи ли, ние сме глупави или просто обичаме да влагаме цялата си вяра в надеждата, че не сме глупави? Човек е човек, само и единствено тогава, когато е до друг такъв!
Всички сме такива, каквито ни определи, това което допускаме до себе си / ти си това което ядеш (внимавай кой избираш за приятел) насилникът има толкова сила над нас, колкото му дадем да има! И все пак: трябва да правим това, което искаме истински. Трябва да сме глупави, дори само по веднъж дневно! Трябва да се надяваме в това, което искаме, винаги! и изцяло, и до край! Да се надяваме и да вярваме, това е човешката емоция, която ни определя като такива и ни обрича на доживотна глупост - е - и какво от това.
© Алекс All rights reserved.