Заставам пред огледалото. Приближавам се, а може би не трябва. Новата пъпка над дясната вежда направо ми избожда очите. Устни — лишени от всякакъв цвят. Очите ми — обикновени кафяви изглеждат безлични и уморени. Пресягам се за роклята — която бях приготвила предишната вечер на стола — и я навличам. Оглеждам се отново. Може би не бива да съм с нея при положение, че коремът ми вече не е плосък, а разширените вени изскачат дори над плътните чорапи. Е, ако сложа малко гланц, спирала и обуя високи токчета, за да отвлека вниманието от недостатъците ставам малко по-… приемлива… Дъщеря ми наблюдава всичко внимателно, без да отделя поглед от мен.

— Колко си красива, мамо, в тази рокля!

— Да, да… не е така, но както и да е!

— Не, не… красива си, наистина!

— Не ми се спори, малката, обувай се и да тръгваме, че ще закъснея за работа.

Раздразнена съм от безформената си коса. Нито е гъста, нито е лъскава, а за подредена хич и дума да не става. Опитвам с пръсти да я сложа в ред, но отново резултатът е плачевен, накрая просто слагам хлабав ластик и тръгвам. Изтощена съм от борбата с всички тези несъвършенства. Вадя от кутията новите обувки на дъщеря си и ѝ предлагам да ги комбинира с бялата си шапка. Усещам втренчения ѝ поглед.

* * *

Лято е и вече не мога да прикрия понапълнелите си бедра. Ядосано обувам дълъг панталон и слагам възширока туника. Ако можех да върна само няколко години назад…

— Слагай шапката с козирка и да тръгваме!

— Няма, не искам! Косата ми е ужасна, не виждаш ли! Искам да е черна или червена, а тя е тъпанарски цвят. Искам да ме боядисаш!

— Ей, говориш глупости! Косата ти е разкошна, дълга и оформена. Цветът е идеален! А и си само на 13 години.

— Не, не е вярно!

— Моля те, обувай се и тръгвай! Ооо, та ти още не си облечена! Нали вчера си приготви дрехите, защо се бавиш?

— Само ми виж ръцете, колко са дебели… а бедрата?! Няма да се облека, докато не ми купиш нови дрехи!

— Катерина, престани! Нормално дете си, нито си дебела, нито слаба. Съвсем нормално дете, не виждаш ли?

— Добре тогава! Излизам, но много добре виждам, че на нищо не приличам!

Огледалото в коридора показва ясно моята красива, съвършена дъщеря. Виждам и себе си — перфекционистката с непоносимост към собствените си недостатъци. Ужасът от това, което съм ѝ сторила ме стиска безмилостно за гърлото. Сълзите ми се стичат.

Провалих ли се като майка?