Виждам, че ти, стара ми приятелко,
си решила да се вгледаш в миналото и да си спомниш, че съществувам. Адресира към мен не едно, а цели две писма, в които прозира нескопосан опит за дипломация. В тези дълги и необичайни за теб изречения, ти реши да вмъкнеш доста изразни средства, с които да събудиш моето съжаление и в края на краищата да ме накараш да те удостоя с прошката, която толкова желаеш.
Няма да те лъжа и ще ти призная откровено, че пишейки тия редове, върху моето бледо и студено лице се подава ледената усмивка на безразличието. Мигар е възможно да бъде различно? Мигар смяташ, че у мен съществува твоята ценностна пирадима, на чийто връх са прошката и щастието? Мигар мислиш, че аз, подобно на останалите човешки твари, търся любов и приятелство? Мигар съзнанието ти е затъмнено от твоите идеали до такава степен, че да си въобразиш, че мога да загърбя миналото, четейки няколко мили думи?
Знаеш ли, стара ми приятелко, ти се отрече от мен в мига, в който реши да погледнеш назад, а аз ...