Между горичката от големи голи дървета и къщите от крайния квартал ,бе сгушена широка поляна с люлки и детски парзалки. На една от люлките, само в тъмното, седеше момче на двайсет и пет години и от време на време се забутваше с крак и се залюляваше, при което люлката скърцаше силно.
Момчето отново се залюля, този път по-силно, отпусна глава назад и се загледа в небето над него. Небето имаше същия цвят, какъвто има водата в чашката, в която някое дете е топило връхчето на четката си за да рисува с водни боички: цветът му бе много тъмен, но не тъмно син, а по-скоро тъмно сив - сякаш детето дълго време е топяло само в белия и сивия цвят, а после е топнало четката в черния само веднъж, но това е било достатъчно, за да може водата да придобие цвета, който описвам.
Постепенно люлеенето отслабна и когато накрая спря, момчето се загледа в къщите, притихнали в далечния край на поляната и потъна в мисли. Нямаше Луна, нямаше звезди. Само студеният вятър духаше в лицето му и изсушаваше следите от ...