1.
Събуди ме настойчивият глас:
- Ставай! Ще закъснееш…
Да, бе – ще си наруша спокойствието… И за къде ще закъснея? Пенсионерски живот – за никъде не бързам, часовник нямам, шеф хептен… Да не споменавам, че не обичам пенсионерските глутници, обикалящи центъра и ближещи по едно кафе два часа нейде на сгодно за размяна на пресни клюки място…
Обаче… Чакай! Защо гласът е на майка ми? Кога е дошла? И жена ми не ме е викнала?
Скочих. Както си бях по пижама, изтичах от спалнята и надникнах през перилата към голямата стая долу… Ама каква стая? Апартаментът ни е на един етаж, от спалнята се излиза в коридора, трапезарията и кухнята са зад ъгъла… А тук… Не може да бъде!? В бащината къща съм? Че кога сме дошли? Защо не помня? И каква, по дяволите, е тая пижама? Аз мразя пижамите. Още след гимназията ги зарязах – напук на желанието на майка ми да бъда, както тя казваше „в тон“. Та даже, когато им гостувах в родния град, пижама не носех, камо ли да облека…
Огледах се…
И едва не подскочих. В голямот ...