5. Кому пука

Вечерта Веска едва успя да се измъкне от дома си. Наложи се да пусне в действие отдавна подготвената резервна лъжа – Милица е болна, а трябва заедно да учат. Добре, че оная лесно се съгласяваше да я прикрива – все пак, приятелки са...

Разбира се, Милица не дойде на купона. Тя си беше такава от първи клас – уж се смее, уж се забавлява, а кара с постоянно натегнати спирачки. И внимава... внимава...

Как не умира от скука? – питаше се понякога Веска. И третата в компанията – рижавата Ина, същата. Учат двете, домашни пишат, и се ослушват... Сакън – да не стане нещо...

А какво може да стане?

Нищо...

Каквото е писано – ще се случи. Защо да се товари човек с предварителни планове, опасения, да е все под напрежение?

Веска не беше отличничка, разбира се, но не беше и слабачка. Колкото – толкова. Трябва – сяда и учи. Не е допрял ножът до кокала... Хайде малко почивка...

Както тази вечер...

Беше ги поканил Анастас от единадесети клас. Дето му викаха Ананаско... Повод имаше. И то важен. Техните заминали за Италия, две седмици апартаментът е свободен... Защо поне десет дни да не си поживее живота? Още повече, че бяха му оставили банкова карта – при това с резервни пари.

Веска отиде ей така. Без нищо. Нали е  дама – а дамите не носят подаръци. Момчетата мъкнеха. Кой една бутилка, кой две... И се хвалеха как ще изпият... Ама толкова много ще изпият... Та и се хвалят предния път как опразвали бутилка след бутилка... Мъже, истински мъже...

Повечето момичета се подсмихваха. Нали и те бяха на предното, и по-предното, и още по-предното събиране? И с отвращение бяха гледали повръщащите хлапаци... Нейде към полунощ почти всички от класа им бяха в банята. Или в тоалетната. Или на балкона. А един дори скочи от него – е, на първия етаж бяха, добре, че българинът си прави балкон и на метър от земята – изпика се зад близкото дърво и като юнак балкански се върна за овации.

Така че – Веска усещаше какво ще е...

Ама нали на човек му се иска нещо различно... Стига с това зубрене, слушане на мърморещи даскали и родители, постоянно натякване как след някоя година ще завърши, пък трябва да следва, а къде ще иде...

Ананаско я посрещна на прага. И учтиво заведе в хола. Нямаше много хора – а уж обещаваха да дойдат почти всички от девети и десети клас. Е, момчетата бяха на линия, с блеснали очи обсъждаха някакви електронни игри и кой какви нива покорявал. А, за да са в тон със събитието, постоянно надигаха бутилките...

На нея Ананаско й поднесе чашка. Чаша, по-скоро. Красива, но доста голяма. И се разговориха – за училището, а после за по-нормални неща. Коя с кого движела, кой коя кога какво и как...

А той си беше културно момче. Иначе мълчалив, дори странещ от компаниите, тази вечер беше разперил крилете на красноречието си. Все й предлагаше да пият за нещо - за идващата свобода през лятото, за приятелките й, за хората, за...

Кой ти обръща внимание...

Важното беше, че питието гъделичкаше гърлото, затопляше стомаха и душата, подтикваше я да вижда света красив, а Ананаско... Истински рицар...

По едно време Веска разбра, че не може повече. Помоли го да й сложи възглавничка зад гърба, да се поотпусне и дремне за малко.

А той учтиво я заведе в другата стая и я положи на леглото...

Повече Веска не помнеше...

Да, усети, че нещо й тежи, отвори очи, видя косата на Ананаско, незнайно защо я погали и пак се отпусна...

На сутринта едва отлепи клепачи. Той леко я стръскваше и опитваше да я изправи. Но тя сама се надигна...

И разбра всичко...

То пък много важно...

Все един път щеше да се случи... И даже по-добре, че не присъстваше. Беше я страх. Пък сега – хем свободна, хем никакви страхове вече...

Само един проблем имаше. Как да отиде на училище така... А Ананаско с един поглед разбра и отвори гардероба. Измъкна едни гащички, подаде й ги мълчаливо.

Сетне тръгнаха към училището...

На една ръка разстояние...

Че какво да ги събере...