Той бе стар. Толкова стар, че хората не помнеха майстора, който го бе редил на пода в галерията. Паркетът беше получил живот от човека и го раздаваше на хората. Заспиваше късно, когато в галерията нямаше никой. Не се страхуваше, защото бе съхранил мъдростта на бука, от който бе изсечен и знаеше, че изкуството никога не спи. Чувстваше се пазен от картините, окачени на стените. Паркетът бе нареден по целия под. Слушал думи от задушевни разговори на именити художници. Бе свидетел и на жадните за красота очи на посетителите на изложбите.
Топла есенна вечер. От стъпалата навън се чу шум от токчета на обувки. Толкова равномерно, сякаш отмерваха времето, което бе изживял като под и това, оставащо му до края на живота му. Вратата на галерията се отвори. Паркетът позна младата жена, която работеше в изложбената зала от преди година. Тя влезе в голямото помещение и продължи да върви към своя кът. Светна лампите. Светлината се отразяваше в отдавна лакираните малки дъсчици. Те излъчваха онази добр ...