Онова лято, когато отидох да живея там, люлката със синьо одеяло беше привързана, от единия край за нашата ограда, а от другия край за смокинята в другия двор. Беше хлътнала надолу, така сякаш в нея спеше някой и гледайки я през мрежата, на мен ми приличаше на пухкав, син пашкул.
Чудех се какво ще се излюпи от него, мотаех се около картофите, събирах някой колорадски бръмбар, но дали защото обедното слънце пареше по гърба ми, или заради нетърпението, присъщо за всяко дете, аз се захващах с нещо друго, забравяйки за люлката.
След няколко дни обаче, когато на обед отново всички хора се изпокриха по къщите, прибирайки децата за следобеден сън – на улицата отново стана тихо. Не минаваха коли по онова време. В онази махала само три семейства притежаваха такива, имаше и едно с файтон. Мен не се намираше кой да ме прибере. Не защото нямаше кой, точно обратното. И мама, и леля, и вуйчо, и баба, и дядо – всички те си бяха вкъщи по различно време, но общата отговорност като че ли водеше до относ ...