-Не! Не! Нее… - тя блъсна майка си и излетя от вратата. Божидар хукна след нея. Викаше я, тичаше с всички сили, но все повече се отдалечаваха косите |ѝ. Накрая спря – беше безсмислено. Свлече се до един дувар и свит на кълбо стискаше главата си с ръце, триеше сълзите и когато започна да хлипа на глас вече изгуби усещане за реалност.

***

Двадесетина години преди всичко това да се случи, във Варна се роди малко бебенце - Луиза. Майка ѝ – медицинска сестра, я нарече така, защото това беше героиня от някакъв роман, прочела в ученическите си години, в който красивата Луиза била истинска щастливка. Порасна момиченцето ѝ само. Нямаше братя и сестри. Беше дребна, невзрачна, затворена в себе си. Говореше малко и почти никога не се усмихваше. Имаше си някакъв свой свят, в който не допускаше никой. Баща ѝ дори се безпокоеше от тези нейни странности, но майка ѝ толкова ѝ се радваше, че приемаше всичко от нейна страна като божествено. Единственото, с което природата я беше надарила, това беше красивата коса – дълга, с особен медночервен оттенък. В редките случаи, когато се усмихнеше едва-едва, лицето ѝ придобиваше особеното озарение на самотните нежни и раними натури. Когато беше на десет години, майка ѝ спечели зелена карта и цялото им семейство се премести в Америка. Луиза прие тази промяна с абсолютно спокойствие –никога не изразяваше свои желания. Животът за нея беше нещо, което просто ти се дава и накъдето те поведе – натам отиваш. Без съпротива, без мисъл за други пътища. Заживяха в Америка. Купиха си къща. Тя завърши средното си образование, записа колеж и вече втори курс студентка - без приятелки и без нужда от подобни преживявания като шушукане, кикотене, заяждане и смях, продължаваше спокойно и невъзмутимо напред по своя си път. Един след обед отиде до библиотеката и когато излезе, я спря непознато момче - на развален английски я попита дали това е колеж. Тя кратко му отговори :

-Да.

Момчето беше две глави по-високо от нея, късо подстригано, с дънки и тениска, опита се да я попита къде се намира Историческия музей на града. Тя го погледна с учудване – на кого би му се приискало да ходи в тая жега точно в този музей, но предположи, че е българин - имаха бригадири да берат ягоди. Затова се поусмихна едва забележимо и отговори на български:

-Млади Господине, ако сте тръгнали на разходка мога да Ви препоръчам по-интересни места в нашия град.

Той се разсмя от този неочакван обрат, подаде си ръката:

- Божидар!

- Луиза!

- Какво правиш тук и ти ли си на бригада?

- Не, живея тук повече от десет години.

- Но си българка?

- А ти как мислиш? – тя го погледна за първи път по-сериозно заинтригувана от това, че с момче може да се говори нормално.

Така започна тяхното познанство. Последваха безкрайни дни, в които тя излизаше с него. Изминаха два месеца . Луиза като че ли порасна неусетно – за първи път започна да се поглежда в огледалото и да нервничи, че не обича синята пола или червената рокля. Родителите ѝ се споглеждаха, радваха се на тия промени в дъщеря си и неусетно заобичаха момчето. Луиза вече по цял ден с нетърпение гледаше часовника. Божидар идваше най-после и тя го прегръщаше с плам неподозиран за такава безстрастна натура каквато беше тя. Бригадата свърши и той замина за родната си България с обещанието, че само след няколко месеца ще се върне пак на бригада и тогава… о, тогава всичките им мечти ще се сбъднат. Луиза го изпрати на летището, плака дълго и безутешно в колата през целия път до дома им, прибра се в стаята и три дена не излезе. За тях тия месеци бяха истински кошмар. Измина годината и ето вече Луиза с нетърпение обикаляше летището.

Самолета от София кацна, тя започна да гледа часовника си през две минути и да се движи напред-назад. Божидар нервничеше, мина паспортния контрол, взема си сака и тичешком излезе. Тогава я видя – малката негова Луиза, с медните коси – изпита и бледа, търсеше го с трескав поглед и когато очите им се срещнаха, лека руменина плъзна по лицето ѝ . Той отиде при нея и я прегърна с дълго стаявана страст и обич. Галеше красивите ѝ коси и си мислеше колко е пораснала. Лятото за тях се превърна в неочаквано вълшебство. И за двамата мисълта да се оженят беше съвсем естествена. Луиза за първи път в живота си позна чувства като радост, щастие, обич, разхубави се и стана истинска красавица. Божидар съобщи на родителите си по телефона. Не си говореха изобщо за бъдещето - и за двамата имаше само едно важно нещо – да бъдат заедно. Божидар заживя с Луиза и сутрин отиваше на работа. Всички им се радваха, тя често ходеше в лагера на българите и прекарваха приятни вечери с приятелите му. Неусетно се превърна в друго момиче – пръскаше светлина, обич и дъх на праскова край себе си. Баща ѝ тихичко изтриваше някоя изпусната случайно сълза като гледаше единственото си момиче толкова щастливо. На Божидар ушиха фрак, на Луиза красива булчинска рокля с брюкселска дантела и много дълъг шлейф, поръчаха и бели сатенени обувки и когато се облече в къщи всички ахнаха - тя беше една малка прелестна принцеса, с нейната свенлива усмивка и разпуснати медночервени коси.

Неговите родители пристигнаха, насрочиха дата за сватба, преминаха нужните медицински прегледи, когато една сутрин се получи писмо - уведомяваха Луиза Борисова, че трябва да се яви в болницата заедно с родителите си за приемане на резултатите от кръвните изследвания. По обед всички отидоха до болницата. Обадиха се и излезе един лекар, който повика родителите на Луиза и Божидар. Тя му шепнеше на нейния си любовен език неспирно, тихичко и не забелязваше нищо, той се усмихваше и я галеше по раменете. Дори и не забелязаха промяната по лицата на родителите си. Майка ѝ дълго обясняваше на лекаря нещо, но той клатеше глава с неодобрение и повика Луиза и Божидар по имена. Те отидоха като се смееха на глас и тя поиска резултата. Лекарят я спря с ръка:

- Госпожица Луиза Борисова и господин Божидар Николов?

- Да, ние сме, ще се женим – отговори тя със светнали очи.

- Доктор Смит – началник лаборатория – той си подаде ръката и се ръкува с двамата. - Съжалявам, но не мога да ви дам разрешение за брак, защото вие сте брат и сестра.

- Моля?

- Да, точно сега говорих с родителите ви, те ще ви обяснят всичко. Ето резултата и моето становище.

Луиза пребледня и се разтрепери:

- Сигурно има някаква грешка, може ли да повторим теста?

- Може, но сигурен съм, че резултатът ще е същият, поговорете с родителите си. Наистина съжалявам.

Той се обърна и влезе в лабораторията.

- Лу, нещо се е объркало, почакай, ще дадем пак кръв – Божидар беше поразен от това, което чу. Луиза отиде при майка си, всички слязоха бързо, прибраха се вкъщи и седнаха на масата – неговите родители, нейните и те двамата. Тя стоеше като вкаменена, дори не усещаше ръката на Божидар.

- Лу, моля те чуй… - майка ѝ мъчително преглътна - ние с татко ти повече от десет години не можехме да си имаме наша рожба. Когато вече се канехме да си осиновим, в България започнаха да прилагат метода „ ин витро”. Веднага отидох в София – само там се прилагаше тази процедура, малко бяха лекарите, които бяха обучени. Знаеш в какво се състои това – така след месец наблюдение в болницата в София, аз вече бях бременна. После се роди ти. Никога не съм знаела кой е донора и през ум не ми е минавало, че може да стане такова нещо, но от кръвните ви изследвания с Божидар се вижда, че сте деца на една майка - неговата.

Настъпи мълчание. Майката на Божидар – висока, слаба жена, с деликатни черти поиска да каже нещо, но Луиза стана рязко.

– Искаш да ми кажеш,че аз съм дете от епруветка, правилно ли разбирам?

– Не е точно така, говорили сме за това неведнъж…

– Никога не си ми казвала, че може да се влюбя в брат си?

– Никой дори и не е предполагал, че това е възможно, повярвай, седни, успокой се, ще измислим нещо.

– Луиза, чуйте ме, аз исках да направя добро, исках и други жени да си имат деца, да си гледат свои бебета! – промълви майката на Божидар.

– Да, Вие и моята майка сте искали да създадете нещастни деца, това ли се опитвате да ми кажете?

– Лу – обади се баща ѝ – не е така, вие можете да се ожените, но не трябва да имате деца. Това е дилемата, която трябва да се разреши. Няма виновен. Достатъчно си голяма, за да го осъзнаеш. Лошото е, че този въпрос не е уреден със закон !

– Да живея с брат си, да правя любов с него, да се гледаме голи?

Не! Не! Нее… - тя стана рязко, столът ѝ падна, блъсна майка си, която се опита да я спре и избяга.

Вечерта се прибра в стаята си, заключи се и отказа да разговаря с когото и да било. Божидар беше в болница с успокоителни инжекции, Луиза не допусна лекар до себе си. Усети как задуха ледения вятър на самотата – първо изстинаха ръцете ѝ, после краката, костите ѝ, косите и душата ѝ започнаха бавно да се покрива с лед. Месец тя живееше в своя затвор – стаята, леглото, прозореца. Божидар заедно с родителите си се завърнаха в България. Тя не плачеше, усещаше как сълзите, очите, миглите и веждите ѝ се заскрежават от безизходност. Когато Луиза започна да излиза от стаята си, не говореше с никого – никой не чу повече гласа ѝ, движеше се като сянка. Телефонът звънеше и никой дори и не го чуваше. Така къщата на цветята както я наричаха съседите се превърна във ваза за увехнали цветя. Паяжините на забравата се появиха някак незабележимо край столовете, масите, креслата, диваните, леглата, кристалните огледала, сервизите от китайски порцелан, пълзяха и оплитаха всичко и всички, душите, сърцата, мислите и чувствата им в странни и причудливи, почти красиви форми. И ако целият град изтръпна от тая житейска трагедия и в продължение на няколко години това беше основната тема по кафенета и ресторанти, в един момент бавно започна да изчезва и тя – и житейската трагедия беше обвита от паяжините на забравата. Майка ѝ се разболя и скоро напусна този свят. Луиза се грижеше за нея грижливо, с мисълта, че е задължена на жената, която я е отгледала. Баща ѝ след смъртта на жена си започна да пие и неведнъж дъщеря му го прибираше от близката кръчма. Готвеше му, пазаруваше, чистеше голямата къща и не издаваше и звук.

Божидар се ожени, имаше двама сина, но бракът му беше истинска тегоба, сърцето му остана там, при малката Луиза и се раздели с жена си. Тръгна по белия свят – на гурбет, както казваха старите българи. Никой повече не го чу и не го видя.

Луиза отслабна, отряза си косата, облече черно и така посрещна смъртта на баща си. Когато всичко приключи, тя повика с жестове дърводелеца от съседната къща и поиска да закове дъски на всички прозорци и врати, плати му в брой, прибра се, затвори къщата и никой повече не я видя.

Луиза, самозазидала се, започна да чезне ден след ден, смаляваше се по някакъв странен начин, паяжини се провесиха от косите ѝ, времето я забравяше, съдбата, цялата вселена. Когато усети, че краят ѝ наближава, облече булчинската си рокля, обу сатенените обувки, с досада поизчисти нахалните нишки на забравата, седна на креслото и зачака майка си да дойде да я прибере. Когато хората от града разбиха къщата я намериха непокътната от времето – изглеждаше като прекрасна булка. Само в гърдите ѝ сърцето ѝ беше изсъхнало.

Когато задуха вятърът на светлината, запуснатият двор на къщата се покри с бели кокичета – всички ги гледаха учудени, никой не можеше да каже от къде се взеха тия кокичета, но тъй като това ставаше всяка година макар и само за месец, хората привикнаха и с тази странност. Обичаха да минават край разпадналата се къща, любуваха се на сребристо-белия нежен кокичест килим и си спомняха за невъзможната любов на Луиза.